Турция и Русия може да представляват отделни светове на култури и традиции, но първите им мъже много си приличат. Най-добрата призма, през която трябва да се гледа на случващото се в Турция, е руска, а не близкоизточна.
В продължение на няколко години турският премиер Реджеп Тайип Ердоган се стреми към притъпена форма на демокрация, превърнала се в запазена марка на руския президент Владимир Путин. Двамата, между другото, се харесват взаимно като политици. Ердоган уважава твърдостта на Путин, определено повече, отколкото уважава Европейския съюз, постоянно оплакващ се за нарушени граждански права.
Миналата година Ердоган постави въпроса за присъединяването към Шанхайската група за сътрудничество - група за сигурност, съставена от Китай, Русия и бивши съветски азиатски държави - и по-късно Турция сключи съюз с организацията като "диалогов партньор." На 25 януари 2013 г. той заяви, наполовина на шега, че е казал на Путин: "Включете ни в Шанхайската петица и ще забравим за ЕС". Ердоган разказа, че е смятал, че шанхайската група е по-добрият и по-силният блок.
Двамата имат и други общи черти
И двамата залагат на показната мъжественост на бивши спортисти - Путин е джудист, Ердоган - футболист. И двамата са много популярни през по-голямата част от времето си във властта. И двамата са спечелили от благодарността на гласоподавателите, които са виждали как икономиката около тях се стабилизира и държавите им се възстановяват от период на криза. В Русия това бяха "лудите" 90-те години и фалитът през 1998 г, а в Турция - финансовата криза през 2001 г. И двамата виждат, че икономическият им успех започва да залязва.
Сега Ердоган иска да направи конституционната ротация премиер - президент, така добре позната на руснаците по примера на Путин и Медведев. И когато младите зелени в Истанбул започнаха да протестират срещу неговия все по-безцеремонен стил на управление, без да иска мнението на другите, той отвърна с груба полицейска сила, също позната на руското демократично движение в Москва.
Нито една от тези характеристики не би трябвало да изненадва никого. И двете страни географски, културно и исторически са разкрачени между Изтока и Запада. Османското наследство на Турция е още по-сложно, защото то свързва и Севера и Юга.
Естествено, ислямистките инстинкти на Ердоган и неговите упорити опити да обърне радикалния секуларизъм на репупбликата, основана от Мустафа Кемал Ататюрк през 1923 г., играят важна роля за страховете и опасенията на протестиращите в Турция, които виждат, че светският им начин им на живот е под заплаха. Но по същината си турските протести миналата година бяха преди всичко реакция на форма на путинизъм.
Най-добрият пример е ролята на турските новинарски медии
И Русия, и Турция имаха бурна медийна среда през 90-те години. Милиардери притежаваха основните телевизии и вестници и ги използваха, за да постигат желаните от тях бизнес- и политически цели - като журналистиката там беше политизирана, а не независима. Имаше теми табу в Турция - потисничеството над етническите кюрди, арменският геноцид през 1915 г., несъвършенствата на Ататюрк - но извън това винаги имаше платформа, която да желае да публикува новини и да критикува правителството.
Протестите в Гези Парк демонстрираха срива на свободата на пресата в Турция. Това бе постигнато чрез няколко стъпки: прехвърлянето през 2007 г. чрез публичен търг със само един участник на втората по големина медийна група в страната - Sabah-ATV, към компания, където зетят на Ердоган беше изпълнителен директор; наказателни, многомилиардни данъчни процедури срещу най-голямата група - Dogan Yayin Holding AS; сплашването на разследващите журналисти чрез хиляди съдебни процеси; и предоставяне на държавни поръчки на компании, чиито медийни звена спазват "правилната" политическа линия.
И тази стратегия беше стресиращо ефективна
Турция има повече журналисти в затвора, отколкото Китай. Когато миналата година цели квартали се превърнаха в зони на сражения, обвити в сълзотворен газ, а десетки хиляди хора се показваха от прозорците си и удряха по чайници и тенджери, частната телевизионна мрежа NTV сведе отразяването на тези събития до минимум.
Путин е общоизвестен с това, че също озапти руските медии, а двете правителства оттогава насам обърнаха вниманието си към Интернет ("Репортери без граници" сочат Русия и Турция като страни "под наблюдение" за уеб цензура). Ердоган се зае да търси начини да контролира Twitter, който обяви за "напаст" за обществото. Полицията в Измир на 5 юни 2013 г. арестува 38 души по обвинения за "разпространяване на невярна информация", свързана с протестите.
Все пак тотални аналогии между двете държави засега не могат да се правят. Турция има много по-дълбока политическа плуралистична традиция и по-силно гражданско общество от Русия, което дава известни надежди. Никой не очакваше протестите миналата година да постигнат нещо така драматично като оставка на Ердоган. Да се надяваме поне, че те са му помогнали да види рисковете, свързани със следването на модела на Путин.
