Говорим с Габриел Гарсия Маркес в неговия дом в Сан Анхел Ин, стар район, изпълнен с прекрасните цветя на Мексито Сити. Въпреки че английският му е доста добър, той отговаря на предимно на испански, а двамата му сина помагат с превода. Когато Маркес говори, тялото му често се люлее напред-назад.
Ръцете му също са в движение, правейки малки, но решителни жестове, за да подчертае дадена гледна точка или за да посочи промяната в посоката на мисълта си...
В първата част на интервюто Маркес разказва за началото на своето писане, как е започнал и откъде. Втората е през призмата на журналистиката и самотата.
Кога работите най-добре? Имате ли работен график?
Когато станах професионален писател, най-големият проблем, който имах, беше графикът. Да бъдеш журналист означаваше да работя нощем. Когато започнах да пиша целодневно, бях на 40 години и бях зает с това от 9 сутринта до 14 часа. Тогава моите синове се прибираха от училище.
Започнах да изпитвам вина, поради факта, че работя само сутрин. Затова се опитах да работя и следобед, но открих, че това, което пишех в следобедните часове, трябваше да бъде пренаписано на другата сутрин.
Така че реших, че мога да работя само между 9 и 14.30 ч, без да правя абсолютно нищо друго. В следобедите обикновено имах срещи и интервюта.
Имам и още един проблем. Мога да работя само в обстановка, която ми е позната и е била "затоплена" вече от работата ми. Не мога да пиша в хотели или в квартири. Не мога да пиша и на пишеща машина, която съм взел под наем.
Това ми създава проблеми, тъй като пътувам ли, не мога да работя. Разбира се, човек винаги намира претекст да работи по-малко. Човек се надява на вдъхновение независимо от обстоятелствата...
Аз съм убеден, че съществува специално състояние на ума, в което можеш да пишеш с голяма лекота и нещата просто потичат.
Тогава всякакви извинения и претексти, като този, че можеш да пишеш само вкъщи, изчезват. Според мен този момент и това състояние на ума идват, когато човек намери правилната тема и правилния начин, по който се отнася към нея. Трябва да е нещо, което наистина много харесваш, защото няма по-ужасна работа от тази, която правиш с нежелание.
За мен едно от най-трудните неща е първият абзац. Прекарвал съм много месеци върху първия абзац, но веднъж човек улови ли го, останалото просто се появява много лесно.
В първия абзац решаваш повечето проблеми в книгата си. Темата е определена, стилът, тонът. Поне в моя случай, първият абзац e образец на това какво ще представлява останалата част от книгата.
Ето защо писането на книга, състояща се от малки разкази, е много по-трудно от писането на роман. Всеки път, когато пишеш кратък разказ, трябва да започваш непрекъснато на ново.
Можете ли да разграничите вдъхновението от интуицията?
Вдъхновението се появява, когато намериш тема, която наистина харесваш; това прави работата много по-лесна. Интуицията, която също е фундаментална за писателската фикция, е специално качество, което ти помага да дешифрираш кое е истина, без да има нужда от научно или друго специално познание.
Сериозността на дадена тема може да бъде разчетена много по-лесно с интуиция, отколкото с каквото и да било друго. Това е начин за придобиване на опит, без да водиш битка чрез него.
За един романист интуицията е основополагаща. В същината си тя е протовоположна на интелектуализма, който вероятно е нещото, което мразя най-много на света, в смисъл, че истинският свят е превърнат във вид неподвижна теория.
Интуицията ти дава предимство - не се налага да се опитваш да поставиш кръгла тапа в квадратна дупка.
Смятате ли, че критиците ви смятат за твърде подреден?
За мен критиците са най-големият пример за интелектуализъм. Първо, те имат теория за това какво трябва да представлява писателят. Те се опитват да накарат автора да се нагоди към техния модел и, ако той не се нагоди, продължават с опитите си по принудителен начин.
Отговарям, само защото вие попитахте. Аз наистина изобщо не се интересувам от това какво мислят критиците за мен. От години не съм чел критики.
Те започнаха да си приписват задачата да бъдат посредници между автора и читателя. Винаги съм се опитвал да бъда прецизен писател, опитвайки се да достигна до читателя директно, без да се налага да стигам до него през критиците.
