Точно преди 10 г. самоубийството на един млад тунизиец даде началото на протестно движение, което остана в историята като Арабската пролет. Едва ли някой е предполагал до какви последици ще доведе самозапалването на 26-годишния продавач на плодове Мохамад Буазизи.
Новините за неговият радикален протест срещу полицейския произвол и корупцията бързо се разпространяват из цялата страна, а хиляди други, изпитали върху себе си последствията от атрофиралата държавност, също намират сили да надигнат глас.
През двете седмици между самозапалването на Буазизи и неговата смърт, масовите протести преминават в бунтове срещу управлението на президента Зин ел Абидин бен Али, който в крайна сметка предава властта и бяга в Саудитска Арабия.
Всичко това обаче е само началото. Събитията в Тунис предизвикват бунтове и революции от Мароко, Либия и Египет до Сирия, Йордания, Йемен и Бахрейн, а смъртта на Буазизи става олицетворение на колективното недоволство срещу несправедливото управление.
Но до какво доведе след себе си този порив към демокрация в арабските държави? Десетилетие по-късно може да се направи оценка на някои от резултатите на Арабската пролет.
Край на безотчетните управления
Може би най-голямото постижение на Арабската пролет е демонстрацията, че масовите протести показаха как всесилните до онзи момент авторитарни режими все пак могат да бъдат сваляни от народа, вместо чрез военни преврати или чуждестранни интервенции.
До края на 2011 г. режимите в Тунис, Египет, Либия и Йемен са пометени от масовото недоволство в безпрецедентна за тази част на света демонстрация на гражданска активност.
Да, някои авторитарни режими успяха да се задържат, но условията и средата са променени. И те вече не могат просто така да приемат гражданското съгласие за абсолютна даденост.
А управляващите в региона са повече или по-малко принудени да предприемат известни реформи, съзнавайки че корупцията, некомпетентността и полицейския произвол няма да бъдат понасяни вечно.
Експлозия на политическата и гражданската активност
През последните десет години се наблюдава безпрецедентно повишаване на политическата и гражданската активност, особено в някои от страните, където бяха свалени дългогодишни диктатори и авторитарни лидери. Арабската пролет провокира създаването на безброй нови политически партии, граждански сдружения, вестници, телевизии и онлайн медии.
В Либия, например, където до падането на Кадафи политическите партии са били забранени, 374 различни политически субекти участват на изборите през 2012 г.
Резултатът в крайна сметка е създаването на една изключително фрагментирана политическа среда, която включва себе си от крайно леви през либерали до различен тип ислямисти, включително радикалисти. Гласоподавателите в тези зараждащи се демокрации често пъти остават объркани в своя избор при наличието на толкова много политически варианти.
"Децата" на Арабската пролет все още имат да развият своите устойчиви политически обвързаности и политическа култура, като този процес ще отнеме още много време, преди зрелите политически партии да се вкоренят трайно в обществата.
В този смисъл Тунис представлява един оптимистичен пример, където обществото опитва да адаптира към своите реалности френския модел на демокрация. Макар и все още твърде проблемна и нестабилна, местната политическа система предоставя добри възможности за равнопоставено политическо участие и плурализъм.
Нестабилност и религиозно разделение
Всички надежди за бърз и безпроблемен преход към стабилни демократични системи бяха разбити бързо, най-вече заради дълбоки различия по отношение на различните възгледи за бъдещето управление. В частност, обществата в Египет и Тунис се разделиха на ислямистки и секуларни лагери, които оттогава те се борят помежду си за ролята на религията в политиката.
Една от негативните страни на този процес е все по-ясно открояващия се манталитет на "победителят взима всичко". Той не оставя място за компромиси и отваря път за всички социално-политически разделения, които са били замитани под килима от предишните режими.
Военни конфликти и граждански войни
В някои страни разпадането на стария ред доведе до войни с глобални последствия. За разлика от комунистическите режими в Източна Европа от края на 80-те, авторитарните лидери в арабския свят не се предадоха толкова лесно.
Конфликтът в Либия завърши със смъртта на Муамар Кадафи и победата на анти-правителствените сили, подпомогнати от НАТО. Последвалият катастрофален мениджмънт на кризата от страна на международната общност обаче доведе до разделение на държавата и последвала нова гражданска война, която продължава и до днес.
В Сирия протестите също бързо прераснаха в изключително брутална и кръвопролитна гражданска война, която с променлива динамика продължава също до днес. Опозиционните сили така и не съумяха да се консолидират, като с времето тяхното влияние намаля, а от това се възползваха различни ислямистки и други групировки.
В крайна сметка и Сирия, и Либия с времето се превърнаха в арени на сблъсък на интереси външни интереси.
И в двата случая конфликтите от регионални станаха глобални, когато в тях се намесиха множество външни фактори. Междувременно силовият вакуум, останал след упадъка на държавната власт в тези страни, даде възможност за възхода на джихадистки групировки като Ислямска държава и други радикални играчи.
Икономическа несигурност
Недоволството срещу ниския стандарт на живота, младежката безработица и корупцията сред политическия елит бяха сред основните причини, довели до Арабската пролет. Десетилетие по-късно обаче, твърде малко от тези проблеми са решени, а на много места ситуацията е дори по-нестабилна.
Премахването на корумпирани диктатори е положителна първа стъпка, но десетилетие по-късно обикновените хора остават все така далеч от осезаемо подобряване на своите икономически възможности.
За мнозина Арабската пролет изглежда като един политически, икономически и социален провал. Но нека не бъдем толкова категорични.
Трябва да стане ясно, че събитията от 2010 г. и 2011 г. стартират един дългосрочен процес на политическа и социална трансформация на обществата на Близкия Изток и Северна Африка, който все още не е приключил.
А оценката сега далеч не е окончателна, защото посятото тогава ще продължава да се развива и оказва влияние през следващите десетилетия.
