Източноправославното християнство е повлияло повече за оформянето на определени бивши комунистически държави, отколкото самият комунизъм. То също така според някои прави населението им относително нещастно и антикапиталистически настроено.
Тази теория се развиваше масирано през 90-те години в Русия, но сега се възражда в нов работен доклад на Световната банка.
Авторите му - бившият български финансов министър Симеон Дянков и Елена Николова от "Юнивърсити колидж" в Лондон, са анализирали данни от проучването "Световни ценности" и проучването "Живот в преход" на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), за да изследват корелацията между религиозната среда и нагласите.
И те стигат до извода, че православието прави някои държави по-плодотворна почва за развитие на комунизъм и като цяло оформя насоката им на развитие като различна от тази, възприета от държавите с източнохристиянски традиции. Те заявяват:
В западното християнство (където бележат възход католицизмът и протестантството) акцентът е върху рационализъм, логично изследване, индивидуализъм и оспорване на утвърдените авторитети.
Източното християнство (от което произлиза източното православие) се свързва с мистични изживявани феномени, то е по-предано и общностно, и в него има по-малък акцент върху законите, логиката, аргументацията и оспорването на авторитетите. Забележително е, в дългосрочен план тези различия в нагласите са оцелели след близо 50 години комунизъм.
Комунистическите управници не са били позитивно настроени към църквата, но според Дянков и Николова са се възползвали от характеристиките на православното възприятие за света, които са считали за полезни, от рода на акцента върху традициите, комуната, общността, “по-малко разчитане на законна размяна” и по-голям респект към авторитетите. Така че нагласата, оформена от потиснатата религия, се е запазила, като е намалила уважението към върховенството на закона, иконоборството, креативността и иновацията.
Вероятно и вие на този етап започвате да чувате ехото от това, което българите, руснаците, украинците и хората от бивша Югославия (но не и гърците - те тогава са били богати и вече са знаели достатъчно за капитализма) са чували от зараждащия се елит през 90-те години: че в съответствие с тезите на покойния германски философ и политолог Макс Вебер, капитализмът е тясно свързан със западните религиозни традиции, особено протестантската етика, и че това обяснява относителния успех на държави като Полша и Чехия в посткомунистическия им преход.
За това се пишеше и в академични изследвания по онова време - разработката от 1989 на социолога Андреас Бус се счита за класика в това отношение.
Но традицията, поне за руснаците, е много по-стара: тя се корени в писанията на клонящия към Запада философ от XIX век Пьотър Чаадаев, който е вярвал, че за разлика от европейските държави, Русия е възприела погрешен тип християнство.
"Въпреки че сме християни, не за нас узря плодът на християнството", пише той. "Има нещо в кръвта ни, което отхвърля истинския прогрес."
През 90-те години, когато Русия се опитваше да се присъедини към "цивилизования свят", Чаадаев изведнъж отново стана популярен.
После Русия и нейните православни съседи изглежда откриха мястото си в света и като цяло улегнаха в модел на растеж и сближаване, и настъпи пауза в свързаната с това публична дискусия. Сега отказът на Русия да се присъедини към Западния свят и икономическите проблеми в Гърция, Украйна и други православни държави изглежда провокират възраждане на тази стара насока на мислене.
Дянков и Николова виждат подкрепящи доказателства в социологически данни. Те твърдят, че православните християни са по-неудовлетворени от живота си и имат по-малък социален капитал от католиците или протестантите — почти толкова, колкото и нерелигиозните хора. Те също така е по-маловероятно да подкрепят нови идеи, да поемат рискове или да работят в големи частни компании. Те подкрепят повече отговорността на правителството и правителствената собственост. Накратко, те са по-малко пригодени за капитализма.
"Теологическите различия сред различните християнски деноминации може би са насочили страните по различни пътища на развитие много преди появата на комунизма", пишат Дянков и Николова.
Преди 20 години бихме били склонни да отхвърлим тази идея просто защото не звучи интуитивно правилно.
Тя дори звучеше доста унизително, докато повечето хора полагаха отчаяни усилия да се адаптират към новата икономическа реалност, често по доста предприемачески и изобретателни, макар и понякога незаконни начини, и когато уважението към всички авторитети изчезна. Беше трудно да се свърже зараждащият се безскрупулен капитализъм с православните традиции, дори когато бароните разбойници специално са плащали за новата позлата на куполите на православните църкви.
Сега обаче ни е трудно да не се съгласим с анализа, поне що се отнася до Русия. Подхождайки към проблема от съвсем различен ракурс, руският социолог Иван Забаев, който работи в най-големия руски православен университет и е получил правителствен грант за последните си изследвания, достига до сходни изводи:
"Специфичното естество на православието е, че то счита не призванието или професионалната изява като начин човек да постигне спасение на душата, а подчинението и смирението пред (духовно) по-опитен човек, или човек на по-висок пост в йерархията".
Древните корени и религиозни устои на културата може би наистина имат по-голямо отражение върху посоката, в която поема една държава, отколкото рационални, геополитически или икономически съображения.
Ако е така, държавите с православна история всъщност не се чувстват особено намясто в доминиран от Запада свят - източник на напрежение, което може само да бъде омекотено, но не и премахнато напълно.
