Украинската криза е поредната илюстрация на "закона на Годуин". Според него колкото по-дълго продължава един онлайн спор, толкова повече нараства вероятността една от страните непременно да сравни другата с Хитлер или с нацизма. С уговорката, че тук не говорим за кибер-фолкор, а за международна политика.
Хитлеризацията се случи още на мегдана в Киев, където всичките протестиращи бяха подвеждани под символиката на екстремистите от Десния сектор, а силите на Беркут, които защищаваха правителството - на развилнели се сталински убийци от 30-те.
Политическият разговор продължава и до днес със събирателния образ на Тягнибок от едната страна, носител на златния кръст на СС дивизия "Галичина" 2010 (бел. р. депутат и лидер на украинската националистическа партия „Свобода", разследван от Русия за участие в бойни действия на страната на чеченските сепаратисти срещу федералните сили през 1994-1995) и на Путин от другата, чието анексиране на Крим се сравнява с това на Судетите, направено от Хитлер.
Впрочем известно колебание имаше в тази последната аналогия, доколкото по-подходяща за персонажа на Путин изглежда маската на Сталин, Хрущчов или поне Брежнев, нахлували тук-там във времето на царстването си.
Защо се наложи перчемът на Хитлер?
Дали заради здравословната анти-алкохолна и анти-тютюнева идеология на двамата, дали заради анти-гей законодателството, което увлича традиционно настроените маси? Не, просто съветските диктатори имат и светли и тъмни аспекти, за някои неща и до днес им се възхищават: победата над фашизма и индустриализацията при Сталин, разведряването и спътника при Хрушчов, успиването и застоя при Брежнев.
Виж, Хитлер е абсолютното зло - и на изток, и на запад; за политиката той е онова, което е Сатаната за теологията.
Да не помислите, че ми е симпатичен Тягнибог или пък Путин. Ако трябва да подплатявам негативните си усещания с исторически паралели, мога да се разходя до антиеврейските погроми при директорията на Скоропадски след Първата световна война или на Райхскомисариата Украйна във времето на Втората.
Русия, "затвор на народите", през последните двеста години се занимава с това да потиска всякакви революции в Европа - като се почне от Наполеоновите войни, полското въстание от 1831 г., революциите от 1848 г. и се стигне до Унгарската (1956) и Пражката пролет /странно, но факт: любителите на революциите у нас са десни, привържениците на консервативната руска империя - леви!/.
Какво става обаче, когато на тези вековни геополитически сблъсъци - по закона на Годуин - се наложи маската на Хитлер? Говорителите очевидно постулират абсолютната невъзможност да се преговаря и да се търси каквото и да било политическо решение, освен тотално изтребление на противника. Самото разсъждение на тема компромис се превръща в неморален акт, в
един вид пакт със Сатаната.
В спокойно състояние всеки от нас е способен да разбере, че единствено по пътя на компромиса могат да се решат подобни конфликти. Че трябва да си готов да отстъпиш, за да постигнеш нещо. В случая с Украйна за мен е очевидно, че дразнителят е възможността Украйна да влезе в НАТО, възможност, която се актуализира от Оранжевата революция, после от Юшченко през 2008*.
Както каза във вторник Путин: "Просто не мога да си представя, че ние ще ходим в Севастопол на гости на натовски моряци. По-добре те да ни идват на гости в Севастопол, отколкото ние при тях". И да не ни харесва, това е някаква реалност, да я наречем реалността на руската военщина - важен стожер на тази колониална империя.
Можеше ли Мегданът да изтъргува ненамесата на Русия срещу неутралитета на Украйна? Можеше, но пропуснаха шанса. Може ли Киев да преговаря сега - в променената ситуация - за признаване на Кримския референдум, срещу отказ от дестабилизация на източните провинции...
Вероятно някъде зад кулисите единият Хитлер все пак преговаря с другия Хитлер, преценяват сили, съизмерват интересите си.
Защо обаче публичното говорене така бързо се радикализира?
Дали заради врявата, която цари в интернет, и където само много силни, еднозначни послания имат шанса да оцелеят? Дали защото заживяхме с някаква инфантилна, идеализирана представа за света, в която няма място за интереси и геополитика? Или страстното говорене има за цел не да разберем събитията, а да сплотим партийните редици?
Спомняте ли си войната в Сърбия и Косово - на едната страна циркулираше ликът на Милошевич, с мустачките на Хитлер, на другата - Мадлин Олбрайт с мустачки. Най-популярната пародия в мрежата е залепване на реплики върху кадри от "Крахът не Третия райх", където треперещият от паркинсон в бункера Хитлер получава доклада на Европейската комисия, научава, че Пеевски си е подал оставката и за иззетите бюлетини от Костинброд, та дори, че в Аспарухово няма вода.
Е, имаме си и ние малки локални хитлеризации - едните са комунисти, другите мутри, третите турци. Но все пак друго си е глобалната марка.
*- Тогава украинският президент обвинява НАТО, които се били уплашили от Русия да поканят Украйна за членство.
