Все още цари голяма несигурност по отношение на причините и последиците от неуспешния опит за преврат в Турция, но едно е сигурно: той е повратен момент в турската политика.
Това е първият случай от 1963 г. насам, когато Турция става свидетел на опит за военен преврат извън веригата на върховното командване. Събитията от 15 юли бяха пълна изненада за повечето турци, а само няколко души успяха да предскажат, че ще има опит за събаряне на правителството извън схемата "отгоре надолу".
В дългата история на военни интервенции в Турция, това е първият случай, в който десетки хиляди души излязоха на улиците и буквално застанаха срещу танковете, дори с цената на живота си.
Това е и първият път, в който военна интервенция или опит за преврат води до толкова голямо кръвопролитие - около 300 загинали и хиляди ранени. Образите на бунтовнически изтребители F-16, които бомбардират парламента, танковете, които газят мирни протестиращи, и наборниците, стрелящи по цивилни граждани, ще тежат на колективното съзнание на Турция в продължение на десетилетия.
Въпреки че провалилият се опит за преврат е "първи" в много отношения, той е и последният шанс на Реджеп Тайип Ердоган да предотврати изпадането на Турция в "политическа зима".
Или Турция ще бъде подчинена на все по-авторитарен личен режим, или ще попадне в центъра на "перфектна буря", съчетаваща два мрачни епизода от историята на държавата: политическата поляризация на 70-те години и етническите напрежения на 90-те.
От друга страна, ако Ердоган наистина успее да предотврати "турска зима", той може да проправи пътя към политическа пролет, така че да се превърне в катализатор за трансформацията на Турция в истинска демократична и толерантна държава.
Казано с прости думи, Ердоган ще има властта да постигне едно от двете: да консолидира абсолютната си власт или да обедини страната, като преодолее многостранните напрежения, които бавно, но сигурно я разкъсват.
Дотук биографията му като лидер на Партията на справедливостта и развитието (AKP) и държавен глaва (който според конституцията би трябвало да е надпартиен) не дава особени поводи за оптимизъм. Като майстор на политическата война и опитен ветеран-гладиатор на безмилостната арена на турската политика, Ердоган се изправя пред много врагове през дългата си кариера и ги побеждава, втвърдявайки тона и методите си след всяко предизвикателство.
След опита за преврат действията на Ердоган ще се опират на два мотива: страх и възможност.
Много анализатори омаловажават риска, който организаторите поставиха пред политическото, а и физическото оцеляване на Ердоган.
Истината е, че бунтовниците бяха много близо до свалянето му.
Ердоган има основателни причини да се опасява от последиците от "втора вълна", която може да не се случи скоро, но ще е много по-добре планирана и реализирана, ако някога се случи. Някои може да твърдят, че твърдите мерки срещу военните са гаранция за тоталното елиминиране на риска от вторичен преврат в Турция.
Турция обаче е държава, в която благоразумните наблюдатели оценяват значението на думите "никога не казвай никога".
Ердоган със сигурност разбира тази динамика - вероятно по-добре от всички други. Страхът, който той изпита в нощта на преврата, го мотивира да започне "превантивна" война срещу реални или въображаеми врагове. Това се доказва от "голямата чистка", която той вече започна не само сред военните и в съдебната система, но и в много други области като медии, научни среди, университети, образование и здравеопазване.
Опитът за преврат, от друга страна, даде на Ердоган безпрецедентна и уникална възможност.
Той може да използва сегашния момент, за да консолидира властта си завинаги. Първият начин би бил да поиска конституционни промени, които да превърнат парламентарната система на Турция в президентска, с което най-после ще реализира истинското си желание: абсолютна президентска власт със силни изпълнителни правомощия, в комбинация със слаб контрол от други власти.
Второ, Ердоган може да използва опита за преврат като инструмент за прочистване на държавните институции и медии от хората, които счита за пречка за политическите си цели.
Биографията му показва, че ще поеме по пътя към абсолютно президентство, с всички вредни последици за и без това слабата демокрация в Турция.
Ердоган обаче все още има избор.
Той може да използва новата си, почти неограничена власт, за да "реши" дългогодишни проблеми на Турция, съществували много преди неговото управление: както разкола между светски и ислямистки среди, така и кюрдския въпрос. Ако взема мъдри и отговорни решения, Ердоган може да убеди и противниците, и последователите си да преодолеят различията си чрез взаимно разбиране и компромис.
С други думи, опитът за преврат може да се окаже най-голямата възможност - или "дар от Бога", като заяви Ердоган - за да може Турция да се отърве от "колективното безумие", от което страда от десетилетия.
Изборът обаче е на Ердоган. Това е последната възможност за изход, преди президентът да премине точката, след която няма връщане, повличайки със себе си и цялата страна.
Логиката е проста.
Ако той реши да използва безпрецедентната си популярност, за да поиска още повече власт, ще задълбочи разделението в страната.
След това са възможни две алтернативи. В първия случай той ще успее да се утвърди като абсолютен президент, оставяйки твърде малко възможности на както на турските секуларисти, така и на кюрдското малцинство.
Във втория сценарий, той би се опитал да постигне абсолютна власт, но в крайна сметка ще се провали, което ще отвори шанс за многоизмерни разногласия между секуларисти и ислямисти, кюрди и турци, и дори сунити и турското алауитско малцинство. При такива обстоятелства, Турция ще стане територия на хронична нестабилност.
Ердоган все още има време да направи своя избор - и това зависи от начина, по който Западът възприема Турция след провалилия се опит за преврат.
Първият вариант предполага справяне с прагматизма на Ердоган.
Западните анализатори виждат Ердоган през очите на посредници - "експерти по Турция" или "вътрешни хора", чиито анализи и гледни точки често изразяват тяхната собствена предубеденост и политически цели.
Резултатът, особено след протестите за парка Гези през 2013, е затворен цикъл, при който едни и същи анализатори си изграждат (и впоследствие поддържат) един безкомпромисен, радикален и "статичен" образ на Ердоган.
При по-детайлно вглеждане, турският прездент може да изглежда безкомпромисен и радикален на моменти, но далеч не е статичен: миналото му поведение показва, че той е класически прагматик и коригира дискурса и политиката си в зависимост от обстоятелствата.
Подготовката на анализи и препоръки на база демонизирани (или поне карикатурни) интерпретации на Ердоган е не само подвеждащо, но и може да го подтикне да предпочете по-голямата власт вместо помирението на обществото.
Второ, Западът трябва да обърне по-голямо внимание на разминаването във възприятието на опита за преврат в Турция и в останалата част от света.
Вярно е, че ислямистките мотиви в първите про-правителствени демонстрации са притеснителни за всяка съвременна светска демокрация. Религиозната реторика на Ердоган и неговото решение да използва джамиите в страната, за да мобилизира масите, допълнително подкрепят тезата, че той може да тласне страната към про-ислямистки път.
Фактът, че Ердоган проведе масирана чистка след опита за преврат, също поражда въпроси. Но турците като цяло са по-притеснени от самия опит за преврат.
Едно не може да се отрече - последователите на Ердоган не се поколебаха да рискуват живота си, за да спрат превратаджиите, и все още са решени да останат на улицата, за да изразят подкрепата си за правителството, но и за да не допуснат потенциална "втора вълна".
Светските опоненти на Ердоган - както политически партии, така и отделни личности - отказаха каквато и да е подкрепа за преврата. В крайна сметка не само президентът потисна преврата с груба сила; въпросът бе решен от волята на хората, както подкрепящите AKP, така и тези против AKP, които отказаха да застанат зад превратаджиите.
Колкото повече Западът игнорира или омаловажава тази динамика, толкова повече провокира отчуждение у Ердоган и неговите последователи.
Вярно е, че потискането на опита за преврат само по себе си не гарантира демокрация. Но ако превратаджиите бяха успели, турската демокрация щеше да изчезне напълно, а напредъкът, постигнат през последните три десетилетия, щеше да бъде пропилян.
За да процъфтява, турската демокрация има нужда не само от критика на недостатъците й, но и от насърчение за постиженията й. На 15 юли за първи път народът на Турция каза твърдо "не" на военно управление и го направи непоколебимо.
Подценяването на този колективен отговор за бъдещето на турската демокрация само улеснява Ердоган да се поддаде на изкушението и да отмине последния си шанс да поеме в правилната посока.
Както се казва, "с голямата сила идва и голяма отговорност."
След като Ердоган преживя преврата, няма по-силен играч от него в Турция. Това го изправя пред избор: да използва властта и силата, за да се добере до още повече политическа власт, или да я използва отговорно и да спре упадъка на турската демокрация, преди да е станало твърде късно.
Следващият епизод на голямата сага с турския демократичен експеримент ще зависи изцяло от Ердоган. Можем само да се надяваме той да избере отговорността пред контрола.
В крайна сметка, когато човек придобие толкова много власт, единствемото, на което останалите могат да се надяват, е той да постъпи правилно.
