В едно от най-знаменитите си произведения - "Фондацията" - Айзък Азимов представя идеята за Галактическата империя, управлявана от планетата град Трантор. Оттам императори са управлявали, грижейки се за мира и просперитета на галактиката в продължение на хилядолетия.
Тази империя обаче е на ръба на упадъка, но единственият човек, който вижда това е математикът Хари Селдън, който посредством математика, психология, история, социология и икономически модели успява да създаде психоисторията - наука, която позволява с огромна точност да предвиди моделите на поведение на обществото. Именно по този начин Хари Селдън успява да предвиди, че империята се гради на все по-неустойчиви условия и от векове насам тя върви към своя залез.
И тъй като Трантор централизира все повече и повече управлението на империята върху себе си, контролът върху него става все по-висока награда. Така императорското наследство става все по-несигурно, а враждата между големите фамилии на планетата все по-тежка и жестока. Всичко това спомага за изчезването на общата социална отговорност.
Хари Селдън от корицата на "Фондацията"
Азимов публикува "Фондацията" през 1951 г., когато САЩ са на върха на световната си сила.
Книгите му са вдъхновени от упадъка на Римската империя, но съвсем спокойно те могат да се отнасят и за Вашингтон през 2019 г. - столицата на една империя, чийто елит я е превърнал в голяма награда, битката за която е толкова жестока, че прави самото бъдеще на империята несигурно. Също така, както и при Галактическата империя на Азимов или други империи от миналото.
Как една декадентска управляваща класа се превърна в риск за националната сигурност, като екзистенциална заплаха за "Американската империя"? Отговорът се крие през 70-те години на миналия век, когато слабостите на американския обществен договор от средата на века бяха разкрити чрез стагфлация, енергийна криза и катастрофалната война във Виетнам.
В отговор политическите елити на Америка възприеха приватизацията, дерегулацията, огромните данъчни облекчения за богатите, аутсорсинг на работни места в промишлеността и финансовата икономика.
Този процес обаче също има своите последствия и с времето в страната драстично нараства неравенството, докато някои щати преживяват постоянен икономически спад за сметка на няколко големи града, включително Вашингтон, са станали хиперзависими и почти недостъпни чрез концентрацията на финансови, технологични и медийни монополи и техните свързани лобисти. Досега мнозина сред американците знаят тази история, но малко са тези, които се замислят за това какво означава за ролята на САЩ в глобалния свят.
Има два конвенционални начина за разбиране на глобалната роля на Америка.
Едната от тях разглежда ситуацията през призмата победата в Студената война. Двуполюсната система е паднала и сега САЩ са единственият и безспорен глобален хегемон. Някои наблюдатели виждат в това добрите страни и защитават идеята за "Американската империя", докато за други подобен свят е нещо лошо и се опитват да създават опозиции на САЩ и американското вмешателство. И двете страни обаче са съгласни, че "Американската империя" е определящата черта на нашата ера.
Втората теория не възприема идеята за еднополюсния свят. Според нея светът след Студената война е многополюсен, а Америка е явната доминираща сила сред много потенциални съперници, включително държави като Китай, които вероятно биха могли да надминат в един момент САЩ.
Какво обаче ако нито една от тези теории не е вярна? Според американския политически анализатор Дейвид Клиън самото почти универсално разбиране за това, че САЩ са мощен, единен глобален участник е погрешно и се нуждае от преразглеждане.
САЩ не са толкова една глобална сила, която упражнява своята воля, а по-скоро отворен пазар за глобална корупция, на който различни външни сили могат да купуват влияние, да оформят политически резултати и да настройват фракции една срещу друга в служба на собствените си конкуриращи се интереси.
Това е позната историческа история. Въпреки, че Фондацията черпи директно вдъхновение от Едуард Гибън и неговата "Залез и упадък на Римската империя", историята е пълна с примери за привидно мощни империи, управлявани от слаби, враждуващи помежду си елити, насъсквани едни срещу други от външни сили.
Такъв пример е Полско-литовската държава - Жечпосполита - дуалистична мултикултурна държава, съставена от Кралство Полша и Великото литовско княжество, съществувала между 1569 и 1795 г. Тя представлява обширна по територия аристократична република, председателствана от крал и през историята си успява да наложи политическата си доминация над Източна Европа.
И така до XVIII век, когато бива изтрита от картата на Европа от нейните съседи. Те установяват, че най-добрият начин да повалиш такъв колос е като подкупиш сенаторите, участващи в държавното управление, и с това парализираш всички политически решения.
От средата на XIX век Османската империя бива наречена "болният човек в Европа", след като Великите сили започват да откъсват нейните територии и насърчават движенията за независимост вътре в самата империя.
През същия период Китай под династия Цин бил принуден да се откаже от многобройни териториални отстъпки на европейските колониални империи. В рамките на само век обаче всички те се разпадат и губят ако не всички, то почти всичките си колониални територии.
Може да изглежда абсурдно САЩ през 2019 г. да бъдат сравнявани с разпадащи се империи от миналото, но определено си заслужава тази идея да бъде разгледана. И по примера на Азимов, по-специално да бъде разгледан Вашингтон - сърцето на "Американската империя".
Президентът Доналд Тръмп, както почти всички признават поне частично, е некомпетентен да изпълни най-основните си задължения и често дава поводи да бъде превръщан в глобално посмещище.
Макар официалното разследване на прокурор Робърт Мълър да оневини държавния глава на САЩ за руското вмешателство в президентските избори от 2016 г., съществуват много други съмнения и то не само спрямо Руската Федерация, а и спрямо държави като Саудитска Арабия, Израел и други. Затова и толкова много хора настояват за разкриването на пълния доклад от разследването на Мълър.
Самата политическа система на страната, в която лобизмът е редовна практика, а политическият елит на страната далеч не е пасивен участник във флирта с потенциални бенефициенти за кампании, ако ще и въпросните донори да са зле прикрити външни за страната сили.
И Доналд Тръмп е само симптом за целия проблем. А той се крие във влиянието на чуждите пари във Вашингтон, което се е превърнало в рутина от поне поколение насам - от всеобхватното влияние на Обединените арабски емирства и други монархии в Персийския залив върху мозъчните тръстове и медийните организации до топлите отношения на Американската търговската камара към Китай.
Чрез множество схеми чужди пари се вливат през американски компании и бизнеси, за да стигнат в един момент до политическите кръгове на страната.
Разбира се, тук дори не става въпрос само за чужди държави и граждани. Понякога (и реално в повечето случаи) чисто сблъскващите се американски корпорации и бизнес интереси се сблъскват, за да изтласкат почти изцяло демократичната отчетност в столицата.
Това ясно може да се види в лобизма на компании от сферата на финансите, застраховането, енергетиката, технологиите и т.н.
От друга страна, има ли такова нещо като промишленост в САЩ? Повечето от най-големите компании са мултинационални, със седалище в големите градове по света и ръководители, чието зашеметяващо богатство означава, че те имат повече общо с техните международни партньори, отколкото с повечето американци.
Пълното дерегулиране на финансирането на политическите кампании в САЩ постави началото на една цялостна легализация на корупцията във Вашингтон. И то в мащаб нечуван в други развити страни. Това вливане на бизнес капитал от големите международни корпорации в политиката направи разграничението между чуждестранни и местни интереси значително по-трудно.
И по-големите скептици може да кажат, че на практика американското правителство вече не съществува толкова, за да служи на интересите на американците чрез своята вътрешна и външна политика, колкото за да пази интересите на определени бизнеси и интереси с глобален мащаб.
По-оптимистично настроените обаче ще посочат един основен контрааргумент за всичко това. САЩ все още харчат повече за отбрана повече, отколкото всяка друга държава по света, на практика дори повече отколкото следващите седем страни в тази класация взети заедно.
Така Вашингтон все още управлява мрежа от стотици военни бази, разпръснати в почти половината от страните на Земята. Никоя друга страна не може да се конкурира със САЩ в способността си да проектира военна сила. И никоя друга страна не е толкова богата - на практика американският долар продължава да е глобалната валута за търговия, което осигурява на САЩ все още много мека сила.
И все пак по същото време този поглед, съсредоточен изцяло върху силата на "Американската империя", пропуска важни неща и може да обърка причинно-следствената връзка. И затова си струва да се погледне към примера със свалянето на бившия египетски лидер Мохамед Морси през 2013 година.
В мемоарите си бившият съветник на Белия дом Бен Роудс описва ситуацията. Там той дава на Администрацията на президента Барак Обама не ролята на движеща сила зад преврата, а тази на пасивен получател на безмилостен натиск от страна съюзниците на САЩ в региона - Саудитска Арабия и Обединените арабски емирества, които проведоха информационна кампания срещу американския посланик, докато заговорничиха с египетската армия.
Роудс пише, че лично е получил снимка на имейла си, на която посланикът на САЩ е изобразен като съучастник на групировката "Мюсюлмански братя". Подател на този имейл е Юсеф ал-Отаиба, вездесъщия посланик на ОАК във Вашингтон, който се слави с огромните си контакти.
Това, което Роудс установява, е, че в този случай американският дневен ред в Близкия изток многократно е притискан и подменян от собствените съюзници на страната. И това се вижда от повечето военни операции в региона - от Сирия до Йемен - пътят на лобизма (ефективен на различните места с различен успех) показва тази следа.
Така цялата тази сила на САЩ във военни и политически измерения, на практика може да означава твърде малко, ако всъщност бива използвана от чужди правителства или от главни офиси на компании.
Това повдига и основният въпрос на Дейвид Клиън - Ами ако "Американската империя" се разпадне по шевовете? Много хора биха приели това като добра новина. За тях хегемонията на САЩ в световен мащаб е довела до повече проблеми и хаос, отколкото до нещо положително.
Както отбелязва Азимов, империите са склонни да падат тъй като са склонни да разширяват собствения си обхват прекомерно, да разглезват политическите елити и сами да създават предпоставки за собствената си смърт.
Но това, което виждаме, не е нито обмислено, отговорно оттегляне от ролята на империя, за да се инвестира в спешни нужди у дома, нито за бунт срещу империята от страна на ядосания свят.
Напротив, това е упадъчен срив, подобен на този на Рим или Византия. Америка е болният човек на 21-ви век и всеки, който следи политическия и социален елит на страната, може да види това.
