Съвсем наскоро украинският президент Владимир Зеленски се срещна със своя турски колега Реджеп Таип Ердоган за трети път в рамките на по-малко от две години. За този период, откакто Зеленски стана президент, двете страни изградиха едно необичайно партньорство, основано на взаимния интерес.
То реално съществуваше и преди, но придоби съвсем различна динамика след руската анексия на полуостров Крим и войната в Източна Украйна. Така в рамките на седем години от 2014 г. досега президентите Петро Порошенко и Зеленски се срещнаха десет пъти с несменяемия Ердоган, като почти всичките бяха в двустранния формат на Стратегическия съвет на високо ниво.
Последната подобна се случи в изключително деликатен момент на нарушения на примирието в Донбас, драматично покачване на напрежението между Киев и Москва и заплашително разполагане на десетки хиляди руски войници и тежка техника по границата с Украйна.
В този контекст Ердоган, стоейки рамо до рамо със Зеленски, изрази подкрепа за Киев и за пореден път отхвърли окупацията на Крим. Така в обща декларация след срещата двамата президенти се ангажираха да продължат "координираните си действия в посока възстановяване целостта на Украйна в международно признатите граници и деокупация на Крим, Севастопол и Донбас."
Думите прерастват и в конкретни действия като двете страни разшириха сътрудничеството си към сферата на сигурността и най-вече - областта на бойните дронове. Така Украйна се сдоби с 12 броя от модел "Bayraktar TB2", който вече се доказа пред очите на руснаците по бойните полета в Сирия, Либия и Нагорни Карабах.
В допълнение стои и вече осъществения проект за боен дрон "Bayraktar Akinci", който лети с украински двигатели от завода на "Иванченко-Прогрес". Така и двете страни извличат ползи за себе си - украинците получават достъп до ноу хау за високотехнологични безпилотни самолети, докато турците се възползват от традициите на украинското самолетостроене.
За Киев e напълно логично да се оглежда за алтернативи на американската и европейската подкрепа, която нерядко e колеблива и нерешителна що се отнася до конфликта в Донбас и Крим.
За Турция обаче сякаш изглежда по-странно това сътрудничество имайки предвид добрите отношения по оста Анкара-Москва, изградени през последните години.
Макар и да подкрепят противоположни страни в Сирия, Либия и Кавказ, президентите Путин и Ердоган намериха път към разрешаване на споровете, който поне временно да задоволява и двамата.
На лице също така има и едно доста ползотворно сътрудничество в областта на икономиката, енергетиката, търговията, туризма и, разбира се, отбраната. Все пак именно спорното решение за закупуване на руския зенитно-ракетен комплекс С-400 стана един от поводите за разрив в отношенията между Ердоган и съюзниците от НАТО.
По тази логика как бихме могли да разберем приятелското му отношение и подкрепата за враговете на Москва в Киев?
За да се отговори на този въпрос трябва да се погледне отвъд повърхностния анализ на официални изявления и ръкостискания за пред медиите.
Преди всичко тук става въпрос за две сили, които в исторически план са водили общо 12 военни конфликта, а в продължение на стотици години са редували периоди на сътрудничество с конфронтация. Погледнато от тази перспектива отношенията на Русия и Турция трудно могат да бъдат нещо повече от продукт на политически и икономически реализъм, както и чувство на споделено недоверие към Запада.
Много трудно се изграждат дългосрочни стратегически връзки, ако те са основани единствено на прагматизъм при отсъствието на споделени ценности и идеали.
Що се отнася до региона на Черно море става въпрос най-вече за класически баланс на силите, а Турция има най-малко две причини да има откровен интерес към Украйна.
На първо място, естествено, стои фактът, че Турция е черноморска страна. Чрез окупацията на Крим и милитаризацията на полуострова, съчетано с про-руския контрол на Донбас, Москва успя рязко да измени регионалния баланс на силите в своя полза. Като се се прибави и присъствието в Приднестровието и Абхазия на лице се получава една дъга, от която Русия лесно може да оказва натиск срещу Турция и НАТО.
Втората причина е Крим. Турция има културно-историческа свързаност с полуострова, тъй като той (както и на малка част от Украйна) в продължение на столетия е бил под някаква форма част от Османската империя. Не бива да се забравя и близо 300 000-хилядното мюсюлманско малцинство от кримски татари, към които Турция има пряко отношение и при нужда може да използва като лост за влияние.
Но вероятността това да се случи е твърде малка.
Трудно може да се очаква да видим турски войници или сирийски наемници пряко замесени с Украйна, така както стана в Либия, Сирия и Нагорни Карабах. В Черно море Русия продължава да бъде доминантният фактор, което означава, че Ердоган трудно може да си позволи риска от по-остро противопоставяне с Путин.
В случая Украйна по-скоро може да представлява евентуален мост за възстановяване на връзките с НАТО и САЩ. По тази линия най-логичното за Ердоган е да продължи балансирането между Киев и Москва и да стои по-далеч от конфронтацията.
Нещо, което съвпада и с желанието на Кремъл.
