В края на миналата седмица в Карлово с тържествена церемония бе посрещнат 42-ия български контингент от мисията на НАТО в Афганистан. С неговото разформироване приключи окончателно 19-годишното участие на нашите въоръжени сили в операцията за поддържане на сигурността в централноазиатската държава.
Напускането на българските части е част от общото изтегляне на САЩ и НАТО, което според споразумението с талибаните, трябва да бъде завършено до 11 септември.
И докато американците и техните съюзници се изтеглят, техният противник, с когото се бориха в продължение на десетилетия, се възползва от откритите възможности и настъпва по-решително от всякога. Това се случва на фона на невървящите мирни преговори в Доха между талибаните и Кабул, които за момента не произвеждат какъвто и да е резултат.
Няма и как да бъде иначе при условие, че те реално преговарят от позицията на силата и военното надмощие. Само от 1 май до този момент техните сили са овладели 63 от общо 370 окръга в страната и по този начин вече имат контрол или присъствие в близо 300 окръга.
Много от тези места са отдалечени и изолирани, а тяхното превземане зависи само от изтласкването на местните правителствени сили. Обикновено след това голяма част от талибаните, които са участвали в атаката, се оттеглят, и оставят само малък контингент. Като цяло стратегическото значение на повечето окръзи не е особено голямо, а хората в повечето случаи не правят разлика между талибани и правителство, стига да не се отразява съществено върху ежедневието и поминъка им.
Поне засега талибаните не изграждат администрация на местно ниво и оставят на общностите да се самоуправляват според обичаите си, както общо взето е било и досега.
Все пак настъплението дава възможност за талибаните да печелят терен и по този начин да застрашават пряко провинциални столици. Само този уикенд те поеха контрол над 13 окръга в провинциите Такхар и Бадахшан по границата с Таджикистан и вече застрашават пряко главните градове Файзабад и Талокан. Същото се отнася и за Кундуз, столица на едноименната съседна провинция, в чиито околности вече се водят боеве, както и за главните градове по магистралата между Кандахар и Кабул.
В много случаи правителствените сили просто изоставят позициите си и предават оръжие в замяна на свободен път за отстъпление. При един подобен от последните дни отряд от 300 души потърси спасение през границата в Таджикистан.
Ситуацията в някои отношения напомня тази от 2014 г. в Ирак, когато местната армия по сходен начин отстъпи на Ислямска държава една голяма част от страната.
В този контекст американският президент Джо Байдън се срещна през миналата седмица със своя афганистански колега Ашраф Гани, за да потвърди своя продължаващ ангажимент по отношение сигурността на страната.
Междувременно държавният секретар Антъни Блинкен се видя с външните министри на Таджикистан и Узбекистан, с които обсъди възможностите за сътрудничество. Това са две държави, които вече са предоставяли на НАТО свои бази във войната срещу талибаните и Ал Кайда.
Реално настъплението на талибаните представлява заплаха и за останалите централноазиатски държави, които в никакъв случай не биха искали Афганистан отново да потъне в хаос по подобие на Ирак. Немалко техни граждани членуват в радикални ислямистки групировки като местния клон на Ислямска държава или Ислямското движение на Узбекистан, а една гражданска война в Афганистан, лесно би създала условия за прехвърляне на насилието и в съседните страни.
По тази линия изглежда логично Узбекистан и Таджикистан да се разглеждат като потенциални места, от където да се провеждат операции на НАТО. Все пак това явно тепърва ще бъде обект на трудни преговори, особено с оглед на факта, че в Таджикистан вече има руски и китайски бази.
Така че за момента една от опциите за пряка военна намеса на САЩ остава използването на потенциала в Персийския залив чрез авиобазата в Катар и тази в Бахрейн, която служи за щаб на Пети флот. Тук обаче се появява проблемът "Пакистан", чието въздушно пространство е най-прекия път за достъп до Афганистан. Исламабад отдавна не е лоялният партньор на САЩ, който бе преди години, като през последното десетилетие страната се обвърза икономически и политически с Китай по линия на инициативата "Един пояс, един път".
От друга страна са мъглявите отношения, които пакистанските служби за сигурност поддържат с талибаните и експлоатират в своя полза, когато имат интерес. Същото се отнася и за Иран, където често гостуват талибански делегации.
Другата опция за САЩ остава въоръжаването на местни кланове, настроени против талибаните (по подобие на Северния алианс преди 2001 г.), както и изпращането на частни контрактори, които реално да заменят сегашните сили. Подобен вариант би намалил финансовата и вътрешната социално-политическа тежест за Вашингтон и може би ще спомогне на правителството в Кабул да се стабилизира.
Въпросът е колко дълго може да оцелее.
Очевидно талибаните изглеждат решени да продължават своя натиск срещу правителството, а при тази скорост на офанзивата, и при липса на напредък в преговорния процес, анализ на американското разузнаване предполага, че както Кабул, така и цялото афганистанското правителство, могат да паднат до шест месеца след пълното изтегляне на САЩ.
Подобен сценарии много вероятно ще означава нова гражданска война и хаос по-голям дори от онзи в началото на 90-те - нещо, което не е в интереса на нито една от регионалните сили.
Русия и Китай също търсят начини да оказват все по-голямо влияние, а по всичко изглежда, че бъдещето на Афганистан става все така несигурно, а край на конфликта не се вижда.
