Тежката хуманитарна криза в Ивицата Газа е водеща тема за международната общественост от месеци.
Около 2,3 милиона души са блокирани в рамките 41 квадратни километра, където Израел провежда своята военна кампания срещу терористичната организация Хамас.
Около 75% (около 1,7 милиона) от цялото население на гъсто населения анклав са разселени от домовете, в които живеят допреди началото на войната, като ООН предупреждава, че до месец май ще бъде достигнато ниво на масов глад.
Тук за мнозина се появява логичен въпрос: защо арабските държави не отворят границите си и не помогнат на своите страдащи братя мюсюлмани?
Подобен въпрос е продължение на наивното разбиране, че ако всички цивилни напуснат военната зона, там ще останат само бойците на Хамас и Палестински ислямски джихад, израелската армия ще се разправи с тях лесно и след това всички бежанци ще се върнат обратно в Ивицата Газа.
Подобна логика обаче е безкрайно повърхностна и не взима под внимание историята на Близкия изток през XX век, арабско-еврейския конфликт, преминал с времето в израело-палестински, както и начина, по който са формирани съвременните държави в региона.
Като за начало трябва да бъде пояснено едно важно нещо - в арабските държави от десетилетия има милиони палестински бежанци.
В периода 1948-1973 година се случват поредица военни конфликти между Израел и различни коалиции от арабски държави, които в почти всички случаи завършват с категорична победа за еврейската страна.
Това води до няколко вълни от палестински бежанци, които заливат съседните държави.
Към момента има около 6 милиона души, включително няколко поколения техни наследници, които са считани за бежанци от това, което днес е държавата Израел. Голямата част от тях живеят на територията на Ивицата Газа, Западния бряг, Йордания, Сирия, Ливан и Египет. В Близкия изток има по-значими концентрации още в Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ и Кувейт.
Проблемът със завръщането и компенсацията им е сред основните за разрешаване на целия израело-палестински конфликт.
Ситуацията се усложнява и от факта, че арабските страни имат противоречиво отношение към палестинските бежанци.
От една страна стои силното емоционално присъствие на палестинската кауза в арабските и мюсюлманските общества, докато от друга стои фактът, че палестинският въпрос често пъти е бил използван като инструмент и разменна монета в политическите игри на регионалните лидери.
Самите палестинци почти навсякъде са приемани като чужденци и рядко са получавали еднакви права с гражданите на държавите-домакини, което съответно е ставало повод и за остри социално-политически разделения.
Класическият пример е Черният септември в Йордания от началото на 70-те.
По това време палестинските бежанци вече представляват около половината от цялото население на малката страна, а Организацията за освобождение на Палестина (ООП) действа като паралелна държава и провежда редовни атаки срещу Израел, които провокират военни отговори.
Напрежението между йорданското правителство и ООП ескалира в кървав военен конфликт, а резултатът е преместването на палестинската организация в Ливан.
Там отново дейността ѝ води до вътрешна политическа нестабилност, която става основна причина за 15-годишна гражданска война и две мащабни военни интервенции на Израел.
Ако най-близките до палестинците държави имат трудни отношения с тях, то какво остава за всички останали, пък били те и богати като монархиите в Персийския залив?
В случая парите по никакъв начин не биха разрешили проблема. Една основна част от него се корени в притесненията на арабските държави, че ако дадат гражданства и равни политически права на палестинските бежанци и техните потомци, тогава ще се изгуби легитимността на претенциите за създаване на собствена палестинска държава.
Досега единствено Йордания е натурализирала почти всички бежанци на своя територия, но обществото в голяма степен е разделено на йорданци, палестинци, попаднали там при основаването на страната през 1946 г., и бежанци, дошли след войните през 1948 и 1967 г.
В останалите страни палестинците имат само бежански статут и вариращи по места политически права.
Разбира се, процесът на отхвърляне върви в двете посоки. Палестинските бежанци по-скоро приемат всички други държави като временно убежище, отколкото като свой дом.
Затова и голяма част от населението на Ивицата Газа предпочита да остане там, въпреки ужаса на войната. Някои от хората вече веднъж са станали бежанци. Бягството през границата в Египет би ги направило втори път бежанци и би ги отдалечило още повече от това, което смятат за свой дом.
Десетилетията на конфликт, провал и разочарование са създали у мнозинството силни чувства за национална идентичност и недоверие към всички останали.
В най-извратения си вид тези усещания преминават във формата на радикализма на Хамас, което е причина Египет също категорично да отхвърля идеята да приеме бежанци от Ивицата Газа.
Президентът Абдел Фатах ал Сиси има няколко основни аргумента за подобно нещо. Първият е свързан със сигурността на собствената му държава и по-специално тази в Синайския полуостров, където египетската армия от години води постоянна борба срещу местния клон на "Ислямска държава".
Пропускането изведнъж на десетки и стотици хиляди отчаяни бежанци води със себе си сериозни рискове за тяхната радикализация и попадането им под влияние на различни джихадистки и ислямистки мрежи, каквито в Египет определено не липсват.
Към това се прибавя десетилетният конфликт между управленията в Кайро и Мюсюлманското братство, което по традиция е силно обвързано с Хамас.
Вторият фактор е с икономическо значение. Поток от палестински бежанци ще създаде условия за икономически и хуманитарни предизвикателства пред правителството на Сиси в момент, когато Египет се бори с огромни нива на инфлация, младежка безработица и свободно падаща валута.
Едва наскоро бяха окончателно уговорени заем от Международния валутен фонд на стойност 8 милиарда долара, както и спасителна инвестиционна сделка с ОАЕ за 35 милиарда.
Не на последно място стои и недоверието към Израел и съмненията, че армията умишлено иска да притисне палестинците да напуснат Газа, а след това да не им позволи да се върнат, както вече се е случвало след предишните войни.
Ако съдим по историята, то в такъв случай Хамас или някой неин наследник би могъл да използва територията на Египет, за да осъществява атаки срещу Израел, така както някога прави ООП в Йордания. Израел ще има правото да се защити, ще атакува Египет и ще застраши мирния договор между двете страни от 1979 г.
