Не е ли странно, че колективната памет у нас помни цената на билетчето и "Добруджа" при Тодор Живков, но не и лагерите в Белене и Скравена, национализацията на земята и трудово-възпитателните лагери? Някои обвиняват германския народ в известен мазохизъм заради начина, по който не спира да помни и напомня за Третия райх и извършения от нацистка Германия геноцид.
В България пропагандната машина по времето на 45-те години по всякакъв начин се опита да изтрие от паметта на българите какво точно се случи по време на "народната революция" на 9 септември 1944 г. и след това - така бяха написани учебниците, така бяха снимани филмите, така бяха писани книгите - научни и художествени, с малки изключения... България бърза да забрави. Не от срам, а защото други искат да останат в историята така, както се харесват. Webcafe.bg отваря дискусия по темата "Да помним ли и защо?"
На 1 февруари бе честван денят на почит и признателност към жертвите на комунизма. Новият президент произнесе реч, в която каза и че „въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим старите рани, истините за комунистическия режим са живи в нашите спомени, спомените на нашите родители, на обществото, а фактите не трябва да бъдат забравяни".
Припомням, че този ден се чества за втори път, предложението е на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.
Незабравата, разбира се, е важна и със сигурност спомените на нашите родители, на нашите близки, а също и на хиляди непознати нам хора, са живи. Това обаче съвсем не означава, че имаме обща, колективна памет за недалечното минало. Че имаме обща историческа „версия" за него.
Преди почти две години ГЕРБ отказа честването на Европейския ден за възпоменаване жертвите на тоталитаризма. Още малко преди това бе отхвърлено предложението на СДС за създаване на Институт за национална памет. Отхвърлен беше и Проектозакон за включване на престъпленията на комунизма в учебниците по история. После самото СДС като че ли „забрави" тези си искания. Има още примери (като отношението към възродителния процес), които демонстрират как функционират в политическото пространство призивите за „помнене" и „забравяне".
Ако приемем, че политиците ни като цяло „употребяват" миналото,когато и както им е удобно, припомнят или забравят отрязъци от него с оглед на конкретни политически интереси, дали обществото ни като цяло помни недалечното минало, как го помни и защо?
„Преди се живееше по-добре от сега"
Така казват множество анкетирани, които можем да прочетем в изследвания, свързани с епохата на социализма. „Можехме да си купуваме повече неща за хранене, да ходим всяко лято на море. Имахме сигурна работа.". Дори и да отсъства такава носталгия, към времето на социализма се наслои едно по-лежерно, леко присмехулно, но де факто съвсем добронамерено отношение.
То дойде от реклами като „О, Пепи", от възстановяването на „естрадната" линия в българската поп музика, от акции свързани с експонати, емблематични за социализма като „Инвентарната книга на социализма" на Г. Господинов и Я. Генова, която представи около 500 такива, свързани с ежедневния бит на хората и др.
На другия полюс
Хора, лежали в лагери, хора изселвани, хора, чието имущество е било иззето, близките и наследниците на осъдените от т.нар. Народен съд. Тяхната памет за соцминалото е травматична. Болезнеността на спомените им не намалява с времето. И е ясно защо. Тези хора искат възмездие. Носталгиите по „хубавото" време още повече инфектират тази травма.
Между тези два типа отношения има и други
Едните са на хора, живели социализма, но някак „изтласкали" спомена за него. Хора, които не го мислят и помнят като време на не-свобода, а просто като отрязък от техния житейски път, разказа за който някак са подредили и успокоили, канализирали в лични преживявания, изключвайки общото ни тоталитарно минало.
Освен тях има и една вече голяма група млади хора, които не са живели социализма. Те нямат памет или опит за него. За тях той е някаква празна форма, която могат да напълнят с едно или друго знание. Или със спомените на родителите си - носталгични или критични, или със собственото си нежелание да се занимават с този период, да знаят за него.
И когато в учебниците по история, в общата памет на обществото ни този период липсва, той с пълно право може да отсъства, и то тотално, от тяхната историческа версия за миналото.
И това е големият проблем в отношението ни към времето на социализма. Не е въпросът в честванията или в отсъствието на такива. Не е и в т.нар. обществен дебат по въпроса, за който ГЕРБ от време на време споменава. Както сполучливо отбелязва Евгения Иванова в своята статия „Как помним комунизма?", на никого не би му хрумнало да подлага античната или средновековната история на обществен дебат, за да бъдат оценени.
Историята е знание, а не закони и дебати. И докато това не стане тук, у нас, както в някои от страните от бившия социалистически лагер - ту ще има чествания, ту те ще бъдат отменяни. Ту ще се откриват паметници, ту ще се рушат. Ту ще се предлагат проектозакони, ту ще бъдат отхвърляни.
А ние все така няма да имаме обща колективна историческа памет за това време, белязало живота на нашите родители, нашия живот и със сигурност отношението ни към самите нас, към общото ни бъдеще. Все едно дали го съзнаваме или не.
към 102: ти продължаваш да ръсиш глупости. Посмъртно Вапцаров е амнистиран, затова и не му е отменена смъртната присъда. Въпреки че се пъхаш навсякъде с меродавно мнение, имаш сериозни пропуски, да не кажа отсъствие на знания и познания по доста неща, правната материя също така. Горепосоченото обяснява защо не му е отменена смъртната присъда. А и дори чисто практически - ако не е бил амнистиран, какво юридически и фактологически щеше да промени евентуалната отмяна на присъдата му? Това щеше да го върне сред живите, да го реабилитира? Пост мортем - невинен?!? Ако амнистирането му не дава обяснение на твърденията ти, явно трябва да ти се обяснява на твоето ниво, с прости примери и форми: Ако те гръмна, защото съм се убедил и доказал, че си идиот, разполагал съм със съответните за целта механизми на властта като съд и следствие, а след смъртта ти някой съд (при всички случаи на някаква съответна власт) те обяви, че не си идиот - какво следва от това? Че ще възкръснеш или че няма да си идиот? Ти си имаш ясна и точна диагнозна, но пък беше интересно да изследвам и теб като случай. Нещата се повтарят сред много хора, ама ти си с цяла програма, направа безценен източник за някой по-задълбочен учен
Айде ся,пак се търси да се чества нещо.Всяко честване накрая свършва с две кила ракия и щракане с пръсти.Тука некви литературни кръжоци се заформят,а учебниците по история се пишат от някакви пълни дебили и мозъцита на нашите деца отдавна са промити
Май Меджъсти: С удоволствие чета и твоите реакции на критикарстването на един плиткоумен с псевдоним Иворад. Възхищавам се на търпението и вежливостта, с която успяваш все пак да му отговориш подобаващо. При мен не се получи, хората са различни. Но като цяло потвърждаваш моето мнение за него. Не го пиша за да си търся съюзник, а за да изразя удоволствието от това, че изглежда единствено мнението на Иворад си е .... неговото някакво измислено и странно мнение. На инат, от инат, заради желанието за дразнене ли, няма значение. Поздрави и успешен ден!
В неделя Дявола облече расо - любимия си тоалет; и с тънка и загадъчна гримаса огледа се добре отвред. Действително в корема бе печален и - за да не бъде толкоз сух - беляза своя символ синодален с една възглавница от пух. - Една вечерна пролетна разходка? - ми кимна леко той с рога. - Виж, вечерта е кат вдовица кротка и цяла в нега и тъга... Съгласен бях. И посред врява шумна ведно с приятеля рогат разхождаме се дълго де ни хрумна из калния престолен град. И ето - късно в някаква си лавка покани ме на отдих той. Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка, с поклон и привети безброй. Погледна Дявола с усмивка блага, повдигна странно рамена и ритна с крак възпрялата до прага огромна, грухтеща свиня. А лавката бе като всяка лавка, но странно беше тук едно: висеше над вратата калимявка и някакво шише вино. - Виното - да! Но що за подигравка чернее се над този праг? - Това ли? Туй е попска калимявка - реклама за добър коняк... Кръчмаря се усмихна и заклима, отвън му кимна вечерта, а в ъгъла ревнаха в хор петима и се целунаха в уста. Погледна Дявола под вежди тънки: "Я виж ги колко са добри!" Но зад гърба му някой злъчно смънка: "Добри, когато спирта ври!" Това бе юноша - намръщен, хладен. Въздъхна той и заруга: "Кой е добряк на тоз свят безотраден? И кой доволен е сега? Навсякъде чистота нито прашинка! Нито насъне светъл лъч... Летиш като изгубена снежинка сред вихрите на черна злъч... Уви, светът обърнал се в пустиня! Море от злоба и разврат!... Иди живей сред туй море от тиня, сред толкоз много кал и смрад!" Той млъкна... А през прага меланхолично проточи и свинята врат: "И аз от тоя свят съм недоволна: да, толкоз малко кал и смрад!..." 1923
Ако се чудиш още, прочети една малка книжка - http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=12082 и може би ще намериш отговора
И автора и участниците са много непоследователни - да го кажа по-дискретно. Защото когато обвиняват в липса на памет, защо забравят онази държава преди комунистите тази на бай Тошо? Не беше ли законно избрания министър-председател убит от съзаклятници през 1923, не беше ли монархията тази която НЕ защити демокрацията, а напротив - enjoyed the case - и назначи нарушителите да съставят правителство. Какво последва след това ? Комунистите им бяха много дорби ученици. Защо никой не говори за преврата от 1943, за suspending на конституцията, аз депортирането на евреи от окупираните (по същество наши) територии ? Кой беше на власт тогава ? Преди да ме наречете комунист или подобен - понеже не съм - престанете да мислите в тесните рамки на "лево' и "десно" и излезте от кутията. Аз отдавна не давам SHIT за вашите примитивни квалификации.