Не е ли странно, че колективната памет у нас помни цената на билетчето и "Добруджа" при Тодор Живков, но не и лагерите в Белене и Скравена, национализацията на земята и трудово-възпитателните лагери? Някои обвиняват германския народ в известен мазохизъм заради начина, по който не спира да помни и напомня за Третия райх и извършения от нацистка Германия геноцид.
В България пропагандната машина по времето на 45-те години по всякакъв начин се опита да изтрие от паметта на българите какво точно се случи по време на "народната революция" на 9 септември 1944 г. и след това - така бяха написани учебниците, така бяха снимани филмите, така бяха писани книгите - научни и художествени, с малки изключения... България бърза да забрави. Не от срам, а защото други искат да останат в историята така, както се харесват. Webcafe.bg отваря дискусия по темата "Да помним ли и защо?"
На 1 февруари бе честван денят на почит и признателност към жертвите на комунизма. Новият президент произнесе реч, в която каза и че „въпреки желанието да гледаме напред, а не да ровим старите рани, истините за комунистическия режим са живи в нашите спомени, спомените на нашите родители, на обществото, а фактите не трябва да бъдат забравяни".
Припомням, че този ден се чества за втори път, предложението е на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.
Незабравата, разбира се, е важна и със сигурност спомените на нашите родители, на нашите близки, а също и на хиляди непознати нам хора, са живи. Това обаче съвсем не означава, че имаме обща, колективна памет за недалечното минало. Че имаме обща историческа „версия" за него.
Преди почти две години ГЕРБ отказа честването на Европейския ден за възпоменаване жертвите на тоталитаризма. Още малко преди това бе отхвърлено предложението на СДС за създаване на Институт за национална памет. Отхвърлен беше и Проектозакон за включване на престъпленията на комунизма в учебниците по история. После самото СДС като че ли „забрави" тези си искания. Има още примери (като отношението към възродителния процес), които демонстрират как функционират в политическото пространство призивите за „помнене" и „забравяне".
Ако приемем, че политиците ни като цяло „употребяват" миналото,когато и както им е удобно, припомнят или забравят отрязъци от него с оглед на конкретни политически интереси, дали обществото ни като цяло помни недалечното минало, как го помни и защо?
„Преди се живееше по-добре от сега"
Така казват множество анкетирани, които можем да прочетем в изследвания, свързани с епохата на социализма. „Можехме да си купуваме повече неща за хранене, да ходим всяко лято на море. Имахме сигурна работа.". Дори и да отсъства такава носталгия, към времето на социализма се наслои едно по-лежерно, леко присмехулно, но де факто съвсем добронамерено отношение.
То дойде от реклами като „О, Пепи", от възстановяването на „естрадната" линия в българската поп музика, от акции свързани с експонати, емблематични за социализма като „Инвентарната книга на социализма" на Г. Господинов и Я. Генова, която представи около 500 такива, свързани с ежедневния бит на хората и др.
На другия полюс
Хора, лежали в лагери, хора изселвани, хора, чието имущество е било иззето, близките и наследниците на осъдените от т.нар. Народен съд. Тяхната памет за соцминалото е травматична. Болезнеността на спомените им не намалява с времето. И е ясно защо. Тези хора искат възмездие. Носталгиите по „хубавото" време още повече инфектират тази травма.
Между тези два типа отношения има и други
Едните са на хора, живели социализма, но някак „изтласкали" спомена за него. Хора, които не го мислят и помнят като време на не-свобода, а просто като отрязък от техния житейски път, разказа за който някак са подредили и успокоили, канализирали в лични преживявания, изключвайки общото ни тоталитарно минало.
Освен тях има и една вече голяма група млади хора, които не са живели социализма. Те нямат памет или опит за него. За тях той е някаква празна форма, която могат да напълнят с едно или друго знание. Или със спомените на родителите си - носталгични или критични, или със собственото си нежелание да се занимават с този период, да знаят за него.
И когато в учебниците по история, в общата памет на обществото ни този период липсва, той с пълно право може да отсъства, и то тотално, от тяхната историческа версия за миналото.
И това е големият проблем в отношението ни към времето на социализма. Не е въпросът в честванията или в отсъствието на такива. Не е и в т.нар. обществен дебат по въпроса, за който ГЕРБ от време на време споменава. Както сполучливо отбелязва Евгения Иванова в своята статия „Как помним комунизма?", на никого не би му хрумнало да подлага античната или средновековната история на обществен дебат, за да бъдат оценени.
Историята е знание, а не закони и дебати. И докато това не стане тук, у нас, както в някои от страните от бившия социалистически лагер - ту ще има чествания, ту те ще бъдат отменяни. Ту ще се откриват паметници, ту ще се рушат. Ту ще се предлагат проектозакони, ту ще бъдат отхвърляни.
А ние все така няма да имаме обща колективна историческа памет за това време, белязало живота на нашите родители, нашия живот и със сигурност отношението ни към самите нас, към общото ни бъдеще. Все едно дали го съзнаваме или не.
