Имаше един специфичен момент в прогреса на Григор Димитров през 2013-а, в който го завъртя центрофугата на съмнението. Пояснение - едва ли толкова него вътрешно, а по-скоро медии и обществено мнение (у нас, разбира се).
Това бе онзи момент, в който Гришо бе на път да стане символна фигура на скъпия провал на растежа, подобно на Валери Божинов.
Няколко турнира поред бяха катастрофа, отпадания в първи кръг, загуби от незнайни съперници.
На всичкото отгоре - светкавиците следяха повече къде ходи с Шарапова, отколкото изявите му на корта. Заглавията започнаха да стават все по-хапливи, иронията - все по-ярка.
Момчето се развали, не му е главата на корта, ще си остане популярен като гаджето на Шарапова... Чели сте ги.
Точно тогава Гришо изригна, вкара играта си в релси и взе първия си турнир от ATP в Стокхолм. И завърши годината като надежда номер едно за големи неща в един голям спорт за България.
През същата 2013-а Пиронкова стигна най-ниското си класиране в ранглистата от години насам.
Не играеше добре, отпадаше рано, беше неуверена и някак само тялом бе на корта. Заглавията не закъсняха - поставиха под съмнение дори продължаването на кариерата и. Пропадане, което изглеждаше необратим процес.
И точно тогава, когато отписването с дебелия маркер вече започваше, Цвети направи най-силната си серия в кариерата и взе турнир.
Заигра като преди 3 години и половина на "Уимбълдън", когато бе на косъм от финала.
Ето това е характер и отговор на съмненията и критиките.
И двамата написаха своята глава от историята, вече са титулувани и доказаха класа.
Сега остава да спрем с излишното струпване и натоварване с големи очаквания на всеки турнир, в който участват.
И просто да се наслаждаваме на успехите и играта им.