Нощта на "Уембли" беше историческа. Такава, каквато ще се помни вечно. Ще се пишат книги и ще се снимат филми.
Стадионът-легенда в Лондон е видял всичко, но мачът Антъни Джошуа - Владимир Кличко си спечели правото да се нареди до финала на световното първенство по футбол през 1966 г., когато Англия на Боби Мур, Джеф Хърст и Джими Грийвс вдига титлата пред родна публика.
90 хиляди се стекоха на "Уембли", което е абсолютен рекорд за боксов мач в Европа след Втората световна война.
И всеки един от тях видя нещо, което ще пази в сърцето си завинаги.
Феноменалният двубой между двама гладиатори и общата визия на събитието го превърнаха в едно от най-значимите в света на спорта от десетилетия.
Антъни Джошуа взе поясите. Заслужено. Но големият победител в събота вечерта беше боксът.
Сблъскаха се две епохи, в които Новата показа повече настойчивост, издръжливост и интелект. Младостта рядко се уповава на мъдростта, но Ей Джей беше заложил именно на нея. Умът му бе като бръснач, а тялото не го предаде, когато ситуацията стана критична в петия рунд.
Кличко не искаше да отстъпи мястото си, но в крайна сметка старата епоха трябваше да се предаде. Тя обаче напусна ринга с великолепието, с което пленява света вече две десетилетия.
В крайна сметка съдията вдигна ръката на Ей Джей, но приносът на Владимир за зрелището бе точно колкото този на британеца.
В последните години боксът беше поднасял толкова разочарования. Съмнителни мачове, грозна арогантност, закани, дълги подготовки и подгряване за голям мач, който така и не се случва.
Но не и на "Уембли", където боксът изкрещя мощно пред 300-милионна аудитория: Жив съм!
Вече няма съмнение, че е така. Остава да се задържи стабилно на краката си след нокдауна и да продължи по начина, по който Джошуа възкръсна след стоманените удари на Кличко.
