От години си говорим как българският национален отбор дълбае дъното. Това го слушаме поне 15 години и все играчите, които не са част от тима, ни се виждат като истински суперзвезди на фона на следващите.
Това е доста притеснително, ако приемем, че след още 4-5 години ще разчитаме на следващо поколение. Притеснителното е, че все си казваме как младите са по-добри от батковците си, как имат повече потенциал и възможности, а те така и не достигат дори до средноевропейски отбори.
От години се задоволяваме с посредствени резултати, които направиха така, че България да няма никакъв шанс да победи Люксембург, Естония и Исландия. Държави, които в моето, а и не само в моето детство, бяха с класи под нас. Няма нужда да ви обяснявам какво се случи в първите ни три срещи от Лигата на нациите и какъв е точковият ни актив.
След историческите поражения от Люксембург в Пловдив и Исландия в Рейкявик логично отново си задаваме множество въпроси, които не са нови за нас. Кой е виновен за поредния провал? Александър Димитров беше лесна жертва. Поредният треньор, който беше назначен, но всички знаеха, че е въпрос на време да приключи. Изобщо виновни ли са селекционерите на България за слабите резултати?
След загубата от Исландия част от играчите заявиха, че са имали ясна идея и план за срещата. Радваме се, че е така, но никой не разбра какво е трябвало да се случи, за да не загубим от Исландия. Никой не разбра и какво е трябвало да стане, за да вкараме гол. Като цяло не разбрахме защо нашите момчета са били целия този път до Исландия.
Да приемем, че Атанас Рибарски пое отбора при лоши обстоятелства, извънредно, с вече повикани играчи. Да приемем, че Александър Димитров е сбъркал с повиквателните и с тактиката. Какво обаче е обяснението на футболистите? Дали са всичко от себе си, раздали са се и така нататък.
Вече никой не вярва на тези клишета и това е видимо от посещаемостта по стадионите. Независимо дали говорим за "Васил Левски" или "Христо Ботев" в Пловдив. На футболните фенове им писна да подкрепят сляпо отбор и играчи, които не се раздават, а на моменти не се и опитват да играят футбол. Положението на националния отбор е "по дяволите футбола, отиваме на опера". Независимо колко пари струват билетите, независимо кой е градът и кой е стадионът.
Лошото е, че това нещо няма да се промени скоро. Не защото ние сме черногледи или не го искаме. Просто виждаме как за 20 години всяко едно поколение се оказва по-слабо от предишното, а всеки път се кълнем, че сме ударили дъното и е време да "отлепим ютията".
За последните 20 години държави като Исландия, Естония и Люксембург видимо са развили футбола, независимо от нашите предубеждения. С правилна работа в школите, с правилна работа в младежките гарнитури или просто с много труд и усилия. А може би с приемане на реалността. Това са три държави, които се опитват да играят това, което могат. Ако постигнат резултати, това просто е бонус. Време е и ние да приемем, че скоро няма да участваме на голям форум, и да наблегнем на реално развитие на младежи и мъже, за да мечтаем някога за класиране.
Който и да ръководи родния футбол, ако манталитетът на родители, деца и треньори не се промени и не се гонят реални резултати, а именно стил и бързо обработване на топката, то и след 20 години ще си спомняме с умиление как за малко сме се разминали с точка срещу Люксембург.
В крайна сметка футболът е игра за бедни хора, които искат да се борят и да успеят в живота. Видимо нашите национали не са бедни и видимо нямат нужда да се борят, защото дори с техните заплати са презадоволени и не изпитват нуждата да се доказват с националната фланелка. Това не остава незабелязано от хората и посещаемостта през последните години удря нови дъна, независимо в кой град БФС реши да изпрати "лъвовете".
Българският футбол е нещо като човек, който е решил сам да прави ремонт вкъщи. Проба - грешка. Ако стане, добре. Ако не стане - следващият цикъл. Следващият треньор, следващото поколение. САЩ '94 е най-голямото ни постижение, което мнозина от нас не помнят. Време е да спрем да живеем някъде в миналото, което става все по-далечно. Всички искаме да видим ново историческо класиране, да изпитаме малко гордост или просто да кажем, че имаме отбор, който може да победи всеки. Толкова много ли искаме?
А докато хората не видят поне малко старание, по-добре да си дадат парите за опера. Там поне очакванията рядко не се оправдават.
