Прочутите и оспорвани от мнозина ТВ рейтинги понякога казват истината. Без да сме видели нито една разпечатка, можем да се обзаложим, че мачовете на Цвета Пиронкова и Григор Димитров в последните дни са били сред най-гледаните събития в ефира. Не можем да прекрачим границата на мислимото и да ги наредим над „Листопад", „Златната клетка" или „Сребърният кафез", или бог знае как казващ се турски сериал по някоя национална телевизия, който разплаква хиляди домакинства преди вечеря.
Но двете български деца обединиха спортния фокус на жадния за успехи народ. Въпросът е не само откъде се взеха те сред нулевите условия за голям тенис у нас, но и много повече - можем ли, и как да впрегнем изгряването им в програма.
Думата не е срамна, въпреки че у нас се асоциира с едни други времена. Успехът в спорта е плод на национална политика и програма за запалване на деца и впоследствие дългогодишна работа по обучаване и тренирането им за постигането на високо майсторство.
Ако Цвети и Гришо бяха германци, сега те щяха да греят от всеки ъгъл на берлинските улици, да се снимат с деца, да им дават безплатни уроци, а вечер да гостуват в студиата на телевизиите. Всъщност сензацията Сабине Лисицки, която стигна полуфинал на същия „Уимбълдън", вече украсява с лика си старта на всяка новинарска (не спортна) емисия на новините на държавната ARD. Тя е героят на деня, редом с националките по футбол, гонещи титла на световното в момента.
Преди 17 години България за първи път изпусна момента да се възползва от ефекта на народната еуфория за спортни цели. Американското лято превърна Стоичков, Балъков, Лечков и останалите в основна тема за разговори от пейката пред блока до трибуната на Народното събрание. Но какво от това? Горе-долу по това време държавата спря окончателно парите от спортния тотализатор за футбола и го остави в ръцете само на добрата воля на бизнеса. Който по онова време изобщо не бе ясен , а и не бе в ръцете на извисени и широко скроени към спорта господа. Вместо да налеем пари в машина, която да работи безотказно десетилетия, ние отрязахме единствения източник на чисти и легални средства към най-популярния спорт. И хилядите деца, искащи да бъдат Стоичков, тренираха по сгуриите на Пловдив и София (да не говорим за по-малките градове), а клубовете опитваха да скалъпят положението на парче. И досега програма за юношески футбол у нас няма. Няма дори най-елементарното - база за такова нещо. От няколко години се появиха игрища с изкуствена настилка и някой пансион, но това е капка в морето. Сега на кастингите за деца из клубовете се явяват по стотина деца във възрастова група. През 90-те години само в Левски и ЦСКА идваха по около 2000 за всеки набор. Всяко лято и всяка зима!
Впрочем и досега БФС е единствената федерация, която не получава държавни пари от бюджета или от приходите в тотализатора.
Имаме си и най-добрият волейболист в Европа, а и вероятно най-успешният актуален треньор. Радваме се на отбор, който бе трети в света и на континента, постоянно е в играта за медали и купи. Но и тук сме на път просто да зяпаме, докато успехът и евентуалното му превръщане в система гаснат като свещ. Появи се нова спортна зала, но тя ще е за професионалистите. Местата, където тренират децата на ЦСКА, Левски и Славия, са направо окаяни. Колко ли много родители искат детето им да е като Матей Казийски? Само че този симпатичен гигант ще спре да играе след някоя година и ще го забравим, а същите тия майки и татковци пак ще търсят пример за наследника си от друг репортаж по новините.
На колко реклами грее Казийски? Откъде ни се усмихва Пиронкова? Колко открити урока уредиха федерациите в тези два спорта с най-успешните ни спортисти, колко пъти пуснаха децата без пари в залата при тях за час-два, да отворят вратите в главите им за магията на спорта. Да видят и пипнат Матей, да се разтреперят като разменят две-три топки с Цвети. След това родителите им с удоволствие и просълзени очи ще плащат за уроци, а и ще насърчават спечелените завинаги деца.
Но това няма да се случи. Пиронкова и Гришо ще постигат по някой успех напук на реалността, изкован на кортове и бази, далеч от студената за успеха им родина. Матей ще продължи да е феномен и да расте, но в Италия. И вероятно ще остане там след края на кариерата си. Защото там хората ще вървят пеша с километри, за да го видят в залата. Тук цени по 10 лв за билет отказаха половината от прословутата и обсипана с хвалби варненска волейболна публика да иде да го види наживо. Сигурно по това време е вървяла „Златната клетка". Дано поне децата са ритали топка пред блока, а не са седяли пред телевизора...
