Надеждите за някаква реална промяна в българския футбол се сблъскаха със суровата действителност.
Кървавият протест отпреди 4 месеца, осъществен след безпрецедентно фенско обединение, не успя да помръдне силите на статуквото. Вярно, че окончателно изгърмя бушонът на Борислав Михайлов и някои от най-приближените му като Йордан Лечков и Емил Костадинов.
Но инсталирането на директора в БФС Георги Иванов на президентския пост беше демонстрация на непоклатима власт и безгранична наглост от страна на силните хора, контролиращи процесите във футбола ни.
Гонзо беше избран на най-скучния конгрес, провеждан от футболната централа от много години насам. Конгрес, преминал без всякакви дебати и без конкретика, предимно с общи приказки и заучени фрази.
Наблюдавайки петъчната сбирка на делегати от цялата страна, човек би си помислил, че в българския футбол всичко е наред и всичко може да си продължи спокойно и по инерция.
Опозиционерите, начело с Димитър Бербатов и неговия екип, се оказаха твърде слаби, за да разместят пластовете в управлението и сякаш бяха загубили надежда далеч преди да видят крайните резултати от вота.
Гонзо получи с перфектна точност гласовете, които му бяха нужни, за да спечели още на първи тур и да покаже, че всякаква съпротива е излишна - защото повечето от самите клубове са възпитани в послушание и изпълнителност.
А десетки от тези, които се бунтуваха срещу БФС, отдавна бяха изключени от членство.
Конгресът на 15 март беше тежко унижение за повечето водещи отбори, считани за някакви фактори във футбола ни, които не посмяха да надигнат глас срещу случващото се.
Такива като Левски дори не благоволиха да обявят пред феновете си кого от кандидатите за президент ще подкрепят и защо.
Когато трябва да оправдават собствените си неуспехи, клубовете ни оревават света и сипят люти обвинения срещу съдии, наблюдатели, ръководители, организатори, хулят цялата система и съзират всевъзможни конспирации и схеми.
Когато обаче дойде време да се съберат да обсъждат проблемите на футбола ни, да повдигнат важните въпроси, да поискат конкретни неща от управленците, те се оказват по-тихи от водата и по-ниски от тревата.
Насред оглушителната тишина, на петъчния конгрес не се обсъди нищо съществено. На клубовете не им се говореше за детско-юношески школи, тренировъчни бази, формат на първенството, съдийство, приходи от телевизионни права или каквото и да е друго, което би трябвало да влияе на избора им за президент и Изпълком.
Касаеше ги само процедурата по пускането на бюлетините, официализирала предварително ясната развръзка.
За тази развръзка приближени до кукловодите медии съобщиха още предната вечер, а ако се вярва на слуховете, победата на Георги Иванов даже се е празнувала предварително.
Самата фигура на новия президент даже не е най-големият проблем в случая.
Като технически директор в БФС той доказа единствено, че е докрай верен на статуквото и е готов да го брани докрай. Но в ролята си на апаратчик от футболния съюз, Гонзо е само брънка в цялата порочна система.
Когато човек види състава на новия Изпълком, всякакви приказки за промяна могат само да го разсмеят. Шестима от 14-те членове на Изпълкома бяха взети директно от досегашния екип на Борислав Михайлов.
Като прибавим към тях самия Гонзо и удобна фигура като Атанас Караиванов от ПФЛ, можем да сме сигурни, че статуквото има осигурено мнозинство да продължи да прави каквото си иска.
Същите хора ще взимат същите решения. Удушвачите на българския футбол няма изведнъж да отпуснат хватката си и да му окажат първа помощ.
А дали подигравките в социалните мрежи ще минат от досегашното "Пускай Преслава" до "Ти си само осми клас" - това ръководителите изобщо не ги интересува.
Голямото разминаване идва оттам, че феновете у нас отчаяно искат промяна, защото станаха свидетели на превръщането на България във футболно джудже.
Повечето от самите клубове обаче нямат желание за такава промяна, не я искат и изпечените апаратчици от футболния съюз, нито пък маститите фигури, които им дърпат конците.
Тях си ги устройва футболът ни да е такъв. И затова го управляват в разрез с фенските желания. Неслучайно най-добре функциониращият клуб у нас оперира в спокойна среда без почти никаква публика - така е най-удобно.
А уж футболът бил за феновете. Не и българският.
Той съществува, за да може един конкретен отбор да става шампион и едни конкретни хора да боравят със субсидиите от УЕФА и ФИФА. А отдавна знаем, че уставът на БФС и цялата му система е изградена така, че статуквото да може да се възпроизвежда до безкрай.
Затова и светлина в тунела не се вижда. Някои привърженици ще продължат да страдат, други съвсем ще се дистанцират от българската версия на любимата игра.
Трети сигурно ще пробват пак да протестират - с надеждата, че обединение на големите агитки може по някакъв начин, дори и минимално, да застраши установения ред.
Но колкото и да негодуват феновете, ръководителите на БФС се избират от клубовете и докато те са в това подчинено състояние, българският футбол ще си заслужава точно тази съдба - да гасне бавно пред очите ни.
А като логичен продължител на делото на Боби и компания, Гонзо може единствено да ускори процеса по затъване.
