След година на сравнително стабилни и обнадеждаващи резултати, българските национали пак залепиха ютията на предишното ѝ място.
И няма какво да се залъгваме: това е мястото, на което принадлежи родният футбол в момента.
Особено неприятно беше да си го припомним точно с резултат като 0:5 от Северна Ирландия - противник, който има такива победи в историята си единствено над отбори като Сан Марино, Фарьорски острови, Лихтенщайн, Азербайджан и Кипър.
Но това не беше единствен по рода си мач, защото подобни унижения взеха да се срещат периодично в печалния път на националите ни.
Не толкова отдавна и Грузия ни вкара пет гола, после пък не успяхме да победим Гибралтар и отстъпихме на Литва като домакини.
Шамарът от Белфаст във вторник беше особено болезнен, защото е нещо нетипично за националния отбор под ръководството на Илиан Илиев.
Колкото и нищожен потенциал да притежава България в момента, наставникът на Черно море поне направи тима стабилен, подреден и труден за побеждаване. И то го направи почти веднага, след като пое разпасаната команда на своя предшественик Младен Кръстаич.
11 месеца Илиев изкара без загуба, противно на футболната логика и на реалистичните очаквания за нови тежки крушения.
В девет мача не си тръгнахме победени, а за календарната година бяхме допуснали само два гола.
Селекционерът успя да сглоби достоен тим, който не загуби от противници с класа като Унгария, Сърбия, Румъния и Словения, победи Северна Ирландия у дома, върна публиката в домакинските мачове и създаде надежда, че България може да спечели групата си в Лигата на нациите.
Първото му поражение обаче се случи по катастрофален сценарий след много разочароващо нулево равенство с Люксембург, а изсипващите се критики са унищожителни.
Вече набират скорост гласовете, че и този треньор не става. Че е най-добре да се маха и да идва следващият - докато и на него не му се случи някой подобен разгром.
Само че си струва да се замислим внимателно трябва ли отново да потушаваме напрежението около националите с треньорска смяна.
Илиев се изказа достойно след мача, пое цялата вина и обяви, че 0:5 от Северна Ирландия изтрива всички добри впечатления, оставени от България в последната година.
Ще е глупаво обаче да се поддаваме на гнева след мача, още по-глупаво ще е, ако го направят и ръководните фактори в Българския футболен съюз.
Селекционерът обърка нещата срещу Северна Ирландия, спор няма. Разочарова и срещу Люксембург, подведоха го и някои от футболистите, които досега бяха най-надеждни под негово ръководство.
Но националите смениха достатъчно треньори през годините, изредиха се и достатъчно различни футболисти в разнообразни схеми и състави, а затъването продължаваше.
Би трябвало отдавна да сме се убедили, че в българския футбол проблемите са далеч по-дълбоки и повиквателни за няколко различни футболисти няма да променят облика на България, нито пък някой нов треньор ще накара Десподов и компания да хвърчат по терена.
Илиан Илиев може да е виновен за някои свои решения при избора на състав в последните два мача, но не е виновен, че България от година на година се превръща във футболно джудже.
Усилията му да закрепи отбора и да забави пропадането се увенчаха с успех за осезаем период, а за колко от предишните селекционери можем да кажем същото?
Илиев няма вина, че най-добрият ни футболист е резерва в ПАОК, а повечето от останалите драпат за игрови минути в непретенциозни клубове от ариегарда на Европа.
Нито пък е виновен, че в отбора няма такъв играч, какъвто беше самият той навремето - с елегантност, въображение и креативност в предни позиции.
Не съществуват фамозни български таланти, останали извън селекцията му, нито гениални тактически ходове, които ще превърнат Живко Атанасов във Ван Дайк или Радослав Кирилов в някой като Хвича Кварацхелия.
В сравнение с Кръстаич, Илиев води отбора несравнимо по-адекватно, без излишни експерименти, без безкрайно налучкване на състава и вътрешни ротации, без оправдания с илюзорно подмладяване.
Наставникът на Черно море обаче няма как да избяга напълно от реалното състояние на родния футбол - и сега заплахата е да се превърне в поредната треньорска жертва на този окаян национален отбор.
По-лошото е, че стоварването на всичко върху Илиан Илиев и призивите да си тръгне само показват колко актуални все още са илюзиите, че българският футбол е на един селекционер разстояние от кардинална промяна.
Няколко читави резултата продължават да са достатъчни, за да замъглят колективното съзнание и да заблудят публиката, че съперници като Люксембург са задължителни за побеждаване. Както и че някой особено срамен резултат се дължи преди всичко на треньора, а не на целия продукт, който произвежда играта у нас.
Време е заблудите да спрат. Футболът ни няма скоро да се измъкне от блатото и треньорските смени няма да му помогнат. А сега имаме селекционер, който с цяла година работа си спечели правото да получи подкрепа след първата загуба.
Затова - да не похабяваме с лека ръка Илиан Илиев само защото не искаме да приемем окаяното състояние на българския футбол.
Един от малкото свестни и способни треньори у нас не заслужава това.
