Ако някой ни бе казал преди 10 или 20 години, че ще говорим за нулево равенство с Люксембург като за приемлив резултат, вероятно нямаше да реагираме особено учтиво. Можеше дори да го нагрубим.
Но след видяното в Пловдив в събота вечер, реализмът и опитът, който натрупахме с преживяното с националния тим на България в това последно десетилетие ни карат да гледаме поне не с негативизъм на тези две нули. Те не са нули на срама, каквито видяхме предостатъчно в последните години.
Ако ви се струва твърде бодряшки този прочит на нещата, помислете пак. България неслучайно е в Лига С на турнира Лига на нациите. Не А. Не дори и В. В третата дивизия сме, където са отбори като Люксембург, Северна Ирландия и Беларус.
По времето на поколенията на Стоичков, Пенев, Костадинов и Бербатов, Стилиян, Мартин, такъв тип съперници ги смятахме в онзи кюп на "задължителни" за побеждаване в квалификационните ни групи. Сега времената са други.
Нулевото реми в събота вечер означава, че националите са в серия от девет поредни мача без загуба.
Позитивно като статистика, а и в детайлите има много какво да се похвали. Например тези боеви равенства по 2:2 със Сърбия и Унгария в европейските квалификации. Или двете ремита като гост на други два отбора-финалисти на Евро 2024 - Словения и Румъния.
Разбира се, не сме играли с континентален гранд в този период, но фактите са, че унгарци и сърби са в Лига А на същия турнир, в който ние сме "трета категория".
Добавяме победи над Танзания и Северна Ирландия, равенства с Азербайджан, Люксембург и Беларус, и имаме почти година без поражение. Ако не загубим и в Белфаст във вторник, ще навъртим календарни 12 месеца непобедени. И това е някаква основа - ако не за грандиозен оптимизъм, поне ситуацията не е срамна.
Реалностите са, че това е български отбор, почти изцяло ограбен откъм играчи дори на средно европейско ниво.
Нищо против момчетата, които Илиан Илиев накара да играят като отбор и здраво влизат във всеки двубой - похвално. Просто те, с изключение на Десподов от ПАОК, хората от Лудогорец (Чочев, Неделев) и донякъде Георги Костадинов в последните два сезона, рядко имат досег с нивото, на което са повечето им съперници.
Говорим за групови фази на евротурнири или пък за първенство, в което конкуренцията, динамиката на мачовете и качеството на отборите да е на сериозно ниво.
Такова е положението във футбола ни, че не сме произвели новите Стоичков и Бербатов, а и не ги виждаме отдолу да се задават.
Младежката формация получи доста похвали за бойка игра и смело опълчване срещу Германия и Полша в европейските квалификации, но реалният прочит на нещата гласи - ние завършваме с 12 или максимум 15 точки (ако бием Израел в мач без значение), а победителят в групата е с 25 - малкият Бундестим.
Иначе казано - има нещо, но не е достатъчно, за да вдъхне голям оптимизъм за бъдещето.
Съставът срещу Люксембург в събота горе-долу дава основания също за подобен извод. Да кажем, че около вратарския пост имаме добри опции с Митов от Абърдийн, Дюлгеров, Пламен Илиев, че и Пламен Андреев като бъдещ вариант.
Защитниците - Живко Атанасов от Черно море е на 33, а съотборникът му Виктор Попов вече на 24. Качества има, но излизането в по-силен шампионат изглежда не просто задължително, а вече закъсняло. Алекс Петков е в идеална възраст (25) и има бъдеще, но трябва да потърси реализация в по-силен отбор и първенство от полското, за да надгради класа.
Нюрмбергер е средно ниво, стабилен и с германски навици - и е типичен представител на този отбор. България на Илиан Илиев е точно това. Стегнат, научен и надъхан тим, който трудно ще победиш, но и той има проблем да те надиграе и да ти вкара голове.
Антов е бъдещето, макар да не е ясно дали в средата на терена или в отбрана, но времето не работи в полза на хора като Георги Костадинов, Ради Кирилов и Алекс Колев. При цялото им старание, те влизат вече в този период на кариерите им, в който всеки сезон може да бие камбаната за спад във формата.
Остават Кръстев и Десподов от хората с по-офанзивни функции, както и Мартин Минчев, Здравко Димитров, евентуално Никола Илиев от младежите...
По никакъв начин не звучи като "уау", но това е, с което разполагаме.
И, както винаги, серията на Илиев начело на отбора има два прочита. "Кого пък толкова сме били?" е единият и съвсем основателният отговор е: "Само Северна Ирландия и Танзания".
Но пък не губим, показваме структура и някакви отборни навици на терена, имаме желание и хората го оценяват. И със Северна Ирландия, и с Люксембург, трибуните в Пловдив се изпълниха.
Другият прочит е - а помните ли серията от преди Илиан Илиев? Ще ви помогнем - 10 мача без победа от ноември 2022-ра, когато бихме Кипър в контрола. Загуби от Черна гора (два пъти), от Литва, от Иран...
Или да ви върнем в предходния цикъл, когато падахме с по 2:5 от Грузия и не можехме да бием Гибралтар...?
Основата е сложена. Всичко започва от здрава защита, силен отборен дух и ясна идея как да играе един състав, в който няма Мбапе-та, Холанд-и и Вини Жуниор-ове.
Стъпваш сериозно, биеш се за всяка топка, браниш вратата и - ако успееш да добавиш победен гол, идеално. Това е положението.
Иска ни се да бяха времената на Ицо, Краси и Лечков, или пък на Бербатов и Марто по крилото, но реалностите са други. Резултатите са стабилизирани, а най-голямата победа на Илиан и отборът му е, че върнаха интереса у хората към техните мачове.
Е, не е еуфория все още, но го има.
Нека поне това ни даде щипката оптимизъм, която в началото на тези редове може да ви е изглеждала неприлично бодряшка и пресилена.
