Преди седмица парламентарна комисия във Великобритания даде гласност на свой доклад. В изследване, извършено за месеци в над 30 града и по близо 40 стадиона, се човъркаха проблемите на футбола в страната. 25 процента от феновете смятат, че най-сериозният е хомофобията, 20 процента сочат расизма, а още 17 са на мнение, че не може да бъде преодоляна нетърпимостта към чужденците в играта.
Странно за държава, в чиято столица живеят около 6 милиона емигранти от цял свят.
Но е абсолютен факт, че обидите, които ще чуете по английските стадиони, често са на етническа или националистична основа. Проблемът не е в това, защото обиди и ругатни се чуват на всеки стадион в света. Медиите на Острова обаче са инструмент, с който двойните стандарти се узаконяват, репутации се бетонират, кариери на футболисти се разрушават или градят.
Джон Тери се отказа от английския национален отбор вечерта преди процеса за расизъм срещу него. Защитникът не усетил подкрепа от Футболната асоциация в страната, почувствал се изоставен сам в битката си... Медиите пашкулираха Тери, дори на места да ти стане жал за него - сякаш той е жертвата в цялата история. Това е същият човек, който на два пъти губи капитанската лента на националния отбор, нечувано в историята. Това е Тери от аферата с годеницата на един от най-добрите си приятели и съотборници Уейн Бридж, от скандала с платените туробиколки на базата на Челси, организирани от него и татко му, от расисткия спор с Антон Фърдинанд. Тери е направил достатъчно отдавна да бъде изваден от националния, а не да се стигне до там да се отказва и да намята наметалото на жертва. Поукрасено с едрите букви на вестникарските заглавия. Човек получава усещане за размиването на понятия като справедливост.
В същото време уругваецът Луис Суарес от Ливърпул е вечният виновник, въпреки че прегрешението му е същото - обидил е расистки тъмнокож играч. Излежа си 8 мача наказание, за разлика от Тери. Уругваецът, в чиито жили тече смесена кръв, е расист, но чистият англо-саксонец няма как да е, нали така?
Но Суарес е посочен като симулант, провокатор и трудно печели дори по една положителна дума в медиите. Пак за разлика от Тери. Той не е английски национал, а по стадионите чува такива неща за цвета на кожата си и произхода си, че нищо чудно скоро да напусне Великобритания. Същото се отнася за Папис Сисе от Нюкасъл, който наскоро разкри за грозни обиди, но предпочете да не подава жалба. Стисна зъби и ще се бори да спечели идиотите от трибуните. Същото прави и Карлос Тевес, наричан с какви ли не имена, а и сатанизиран в медиите за самоотлъчките си и изобщо странното си поведение. Когато Уейн Руни проплаче за по-голяма заплата и иска да премине от Юнайтед в големия враг Сити това е нормално, но когато Тевес направи подобен трансфер бе сринат от медиите като сребролюбец. Двоен стандарт. Примерите за липса на толерантност към чужденци по терените на Англия са десетки: мароканецът Маруан Чамак, тогоанецът Адебайор, французинът Кабай...
Преди седмица Антон Фърдинанд и кореецът Парк Жи Сун отказаха да стиснат ръката на Тери преди мача Куинс Парк - Челси. За това не се вдигна голям шум, въпреки че бе явен жест на непоносимост към „жертвата" от гостите. Не прочетохме тонове обяснения и анализи по случая. Не му подали ръка - не му подали. Но нека си спомним как Суарес бе тема номер едно със седмици, след като не стисна ръката на Евра.
Същите тези хора с лекота написаха преди година как на стадион „Васил Левски" тъмнокожи играчи на Англия били обиждани с маймунски звуци. Искаха сурово наказание за България, сочеха с пръст назидателно и стигнаха до там да ни нарекат „примитивни". Не им се получи, защото десетки, чули скандиранията от английския сектор в онзи мач, разказаха за тях, а и представиха аудио доказателства, и БФС написа доклад до УЕФА в отговор на обвиненията. Феновете на гостите пееха за „цигани с каравани" по адрес на българите. Докладът на БФС доби публичност, но в английските медии бе отразен някъде в последните абзаци на иначе обширните статии. Не че ни пука особено - ние наказание за Англия не сме искали. Просто си записваме поредното доказателство за фалша и лицемерието във футбола на Острова, което превръща нещата около най-обичаното първенство в медиен панаир с неприятен аромат.
Разбира се, винаги имаме самите мачове от Висшата лига - извор на позитивни емоции. Стига да успеят да останат център на внимание.
