Виновен ли е вестоносецът, когато носи лоши вести? Ако следите дебата около връзката на Юлия Кръстева с ДС, ще се окаже, че отговорът е "Да, виновен е".
Комисията по досиетата, която публикува делото "Сабина" (в пълен обем, което е безпрецедентен случай), беше набедена в очерняне на наследството на интелектуалка от световна величина, в сляпо спазване на закон, който "развращава сетивата за добро и зло", в неумение да направи разлика между жертвите и палачите им и т.н.
Това са странни обвинения за една сравнително малка и независима институция, която работи вече 11 години при доста ясни правила, с рядко срещан професионализъм, с отворен вход за медии и изследователи, и - чудо нечувано - без да предизвиква диви ведомствени скандали.
Вероятно последното се дължи на факта, че никой не е вменявал правомощия на екипа на Евтим Костадинов да издава морални присъди на "контингента", който проверява.
Тази свобода е оставена на всеки член на обществото, на функционалната грамотност на един народ да разбира миналото си.
След като в продължение на повече от 10 години имаше широко съгласие по този базов принцип, сега махалото се връща обратно: от опита за разумен прочит на историята, към субективни преживявания и емоционални преценки за "нашите" и "чуждите".
Повсеместното подозрение е вроден дефект в сърцето на посттоталитарното общество, научено да оцелява поединично, да няма доверие никому и да живее с вменена гузна съвест.
И жертвите, и доносниците на ДС са рекрутирани без право на обжалване. Фактът, че си сътрудник, не означава, че не подлежиш на наблюдение. Фактът, че не усещаш на гърба си "очите на Партията", не значи, че не си обект на "мероприятия".
За някои алтернативите са ограничени до това дали да прекарат живота си в угризения и срам, или в страх от репресия и институционален тормоз. За други - сътрудничеството с ДС се търгува за кариерен ръст, академичен успех или дребна имотна облага.
Изборът да се подчиниш или да се съпротивляваш е твърде личен морален казус, който не подлежи на преоценка.
Изричното съгласие за сътрудничество обаче е документален факт - именно с него се занимава Комисията по досиетата.
За добро или за лошо, ДС е била изключително прилежна във деловодството си до масовото прочистване през 1990 г., така че поне няма съмнения кой е бил в графата с "полезните" и кой - при "враговете на режима".
КомДос изпълнява закон, който и в най-спорната си част бе подкрепен от Конституционния съд като съответстващ на човешките права и демократичния обществен ред.
Казусът "Нито ред, нито знак от мен в досието" (по Георги Първанов) отдавна е разрешен в полза на пълната прозрачност.
Ако този базов принцип се поставя под съмнение след 11 години прилагане, жалко за натрупания опит. Със сигурност регресът към избирателната "пропускливост" по темата за ДС не обслужва нито жертвите, нито наследниците им.
Обслужва единствено оцелялата тоталитарна агентура, която ни най-малко не се срамува от миналото си, напротив. Днес тя се изживява като елит от "старейшини" с препрани политически биографии, корпоративни позиции и необезпокояван медиен комфорт.
Те не очакват нито прошка (защото не са я поискали), нито амнистия (защото така и не им беше потърсена отговорност). Просто чакат удобен повод за своя исторически реванш.
