Българите би трябвало да са по-щастливи от руснаците, чиято рубла се срина, но не са. Би трябвало да са по-щастливи от украинците, чиято държава се разпада постепенно, но не са.
България по традиция е първенец във всички негативни класации. Обикновено сме и първи по чувство на нещастие. Поредна анкета го доказва - само 31% от българите се чувстват щастливи, 15% се чувстват съвсем нещастни, а останалите не се чувстват щастливи, нито нещастни.
Най-щастливите хора са датчаните, най-щастливите деца - холандските, най-малко щастливи - българите. Горе-долу така може да се обобщи Европа. В световен мащаб по брой щастливци сме на дъното заедно с Ирак, където от години се води война.
Дори не е нужно да се сравняваме с всички примери, за да установим едно - "Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле" се е впило в народопсихологията до степен, в която на въпроса "Щастлив ли си", отговорът да бъде "не" или "не знам".
За да бъдем щастливи, България трябва да е на три морета, да добива злато и диаманти, а всеки да има поне лимузина и мезонет, но съседът му - не. АЕЦ "Козлодуй" и АЕЦ "Белене" да дават ток на цяла Европа, а "Южен поток" да ги снабдява с газ. Всички да имат високи заплати и да не работят повече, отколкото им е приятно - тоест изобщо. Гинес да признае жените ни за най-красиви, а мъжете - за най-потентни. Заплатите и пенсиите да скочат двойно.
И всичко това важи с пълна сила, но не за онези 31% щастливци. Вероятно не важи и за част от 15-те процента, които са искрено нещастни. Но важи за със сигурност над 60% от хората у нас, които не смеят да се почувстват някак, или са нещастни просто по навик. Да не вземе някой да им завиди за новата кола или за PVC-дограмата.
Всеки има правото да се чувства нещастен, било то и защото мисли щастието за инфантилно, несериозно, просташко и вижда нещастието като по-правилното състояние на духа. Или дори по-престижното, защото на далеч немалко слаби хора нещастието им е необходимо за да избиват комплексите си за малоценност като го сочат като външна проява на някаква тяхна сила - "видиш ли, целият свят е против мен и съм супер нещастен, но някак си успявам все пак да живея" с имплицитното "и туй е щото съм адски силен душевно". А всъщност щом не успяват да са щастливи дори в обективно сравнително благоприятни за тях условия (които те, естествено, всячески отричат), точно силата на духа е това, което им липсва. Щастието е изцяло въпрос на субективно преживяване, и, съответно, ако поради една или друга причина държиш да се чувстваш нещастен, то за всяка практическа цел ти си нещастен. Другото са празни приказки - безсмислените увъртания от рода на "за българина е въпрос на чест да каже, че е нещастен, дори да е всъщност щастлив", "ама то няма универсална дефиниция за щастие" и прочие не са нищо повече от куха реторика. Истински щастливият човек знае отлично кога е щастлив и няма причини да лъже, че е нещастен.
Деоуин, Коментарът ти под номер 18 е типично американски. А е такъв, защото започва с т.нар. "права". А като такъв звучи така: "Всеки има право да му се допикае"!?!?!? Погледнато логично, не може да се каже нищо против това. Само дето някак си е извън всичко естествено и обективно. Ако не е така, т.е. ако не следва да преценяваме щастието от към някакви си там "права", тогава горната "мисъл" би следвало да звучи така: "Всеки ТРЯБВА /а не да има правото/ да се изпикае, когато му се допикае"!!!!! Поздрави на Пикси! И аз, като нея се чувстам зле, когато гледам как някой рови по кофите за боклук.
Отечество любезно, уроки да не са ти, ама си много мило и убаво си много! Земята ти — земя, небото ти небо! Ете, бая със зор изкаруваме лебо и малко на законо дъската му клопа, ама инат чиним на цела Европа, със тебе се хвалим дек бива и не бива… Твойта убосия сърца ни опива и със нея вечно ще се костоперим, ще да и се чудим, ще да и се дзверим, Твоят въздух чисти със хлеб да се руча — благ е като млеко… А студна ти вода може да се смуче, отечество мило и на гладно сърце. Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото, че турим у торбата, че седнем край селото, цел ден че да се дзверим на твойте красоти, че окам, колко можем: отечество любезно, е, убаво си ти! Отечество драго, земя моя мила, оно много пъти гърбо ми е била ръката стражарска, ама ти прощавам — обичам те много, не сакам да шавам. Народо да кажем, он е немотен, отечество мило, ама е работен — иди къде сакаш: по връх планините, или у механите, иди у джендемо, ако ти е воля — сваде че намериш свидетели много, сваде че намериш от цървул парчета, петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава, в ралото умрела от труд и от мъка — сваде че намериш босонога диря или на орача, или на пастиря! Гявол да те вземе отечество мило! Нека да си дума кой каквото сака, нека да ни лаят пцета по сокака, ама и Русия на деда Ивана да дойде да каже: триста гроша давам! Отечество мило, я те па не давам! Елин Пелин