"Нямаме пари, скъпа, но имаме небето и звездите". Или казано не толкова поетично: "Нямаме управници, братя, но имаме Орлов мост". Всеки протестирал в България няма как да не таи умиление по кръстовището-символ. Орлов мост е люлка на много каузи, идеи и личности от поне две поколения.
Не този Орлов мост, изцапан с псувни и кръв от кратуните на футболни хулигани. Не този Орлов мост, наплодил нови партии, за да смучат от държавната хранилка. Не този Орлов мост, разделил протестиращите на студенти и пенсионери, лумпени и еколози, маргинали и псевдоинтелектуалци.
А онзи Орлов мост, който точно преди една година бе блокиран от няколко хиляди души. Единни, непринудени, искрени. Пяхме и протестирахме. Стояхме на асфалта и танцувахме. Спасихме Витоша от сеч и бетон - поне временно.
Българската пролет, с цялата условност на този израз, се роди под металните орли на 13 юни 2012 г. и живя почти седмица. Полицаите не биеха, недоволните не хвърляха камъни и пиратки. Нямаше боксове и счупени витрини. Имаше цветя и майки с деца.
Най-важното - в този протест нямаше задни мисли, кукловоди и напиращи за популярност новоизлюпени лидери със съмнителна биография. Всички бяхме заедно, защото искахме природа, а не бетон, прикрит под инвестиционни намерения и проекти. Държавата клекна пред хората. Една победа, чието лице не бе човек, а планина.
Президентът наложи вето върху пресните поправки в Закона за горите, които щяха да дадат зелена светлина за строеж на нови съоръжения на Витоша. Бойко Борисов видя какво го чака, когато го поздравихме с "Happy birthday, Dear Boyko". Цеко Минев бе нещастен, Мирослав Найденов съжали, че скиорите няма да са щастливи. Парламентът набързо се поправи.
Една надежда за промяна се роди. Заговори се, че идва ново поколение, на което му пука и не го е страх. Че българите се събудиха от потискащата летаргия на гадния преход. Че въстанаха срещу своеволията на политиците, лобизма, непрекъснатото ограбване, съсипването на природата и упоритото си мълчание за всички тези престъпления.
Тази надежда умря месеци по-късно, когато Орлов мост стана арена на други протести и други герои, когато единството изчезна за сметка на политическите страсти. На 13 юни 2013 г. изглежда, че нещата не са променили кой знае колко. Пирин продължава да е в опасност, а към Иракли и Карадере отново пълзят багери.
Някои опитаха да присвоят Орлов мост. Но той е само един. От нас зависи да остане такъв.
