Преживяла е смяната на трима президенти на САЩ, четирима премиери на Великобритания, каре държавни глави на Петата Френска република и три състава на Европейската комисия.
Надминала е по управленско дълголетие Хелмут Шмит и Вили Бранд, взети заедно - иконите на противниковата Социалдемократическа партия. Ако изкара последния си мандат докрай, ще подобри постижението на големия Конрад Аденауер. Завинаги обаче ще остане на една крачка зад Хелмут Кол, политическия баща на "mein Maedchen", който съжалява за творението си до последен дъх ("Държал съм змия в пазвата").
Ангела Меркел е първата жена-канцлер на Германия, първият политик от ГДР на най-важния политически пост след Обединението, най-младият ръководител на федералното правителство, най-влиятелната жена в световната политика за последното десетилетие.
Тя е Желязната Frau Bundeskanzlerin, тя е Mutti, тя е символът на съвременната златна ера на Германия - времето на отличния кредитен рейтинг, на рекордно високата заетост, рекордно високите нива на БВП, рекордно високия износ, рекордно високия индекс на потребителско доверие. Дори Маншафтът стана световен шампион по футбол след 24-годишна пауза в момента, в който Меркел дирижираше с увереност ЕС.
Времето на оптимизма обаче приключи някъде тогава, когато към книгата с рекордите на Германия се включиха и нечуваните 900 хиляди мигрантски молби за убежище. Приключи с триумфа на агресивния и дефанзивен национализъм над идеята за Обединена Европа по смисъла, подсказан от Чърчил през 1947 г. - "да пресъздадем европейското семейство, доколкото можем, и да му осигурим структура, която то да обитава в мир, сигурност и свобода - да построим своеобразни Съединени европейски щати".
Най-близките сътрудници до Меркел твърдят, че тя е била готова да се оттегли от политиката още през 2016 г. в очакване на демократ начело на Белия дом. Твърди се, че трусът след Brexit и победата на Тръмп са я принудили да остане на поста си въпреки напълно ясната и трезва представа, че оттук кариерата й ще се устреми към дъното.
Може би трябваше да отстъпи още преди ХДС да изгуби 8 процента от националната си подкрепа през септември 2017. Може би трябваше да се откаже, когато коалицията "Ямайка" със Зелените и Свободните демократи пропадна. Може би никога не биваше да се съгласява на най-губещия вариант за действие - агония с поредната Голяма коалиция, с обезкървената СДП и с остри атаки от дясното крило заради "предателството на консерватизма".
Може би не биваше да допуска 3 тактически поражения за 3 месеца пред Хорст Зеехофер (ХСС), който първо обезсили позицията й пред ЕС по въпросите за бежанците, после я унижи пред собствената й партия с отказа да преизбере "дясната й ръка" Фолкер Каудер за лидер на общата парламентарна група ХДС/ХСС, накрая взе на работа уволнения ръководител на контраразузнаването Ханс-Георг Маасен, отстранен след сблъсъците в Кемниц.
А може би трябваше да се оттегли още по-рано? Още когато "merkeln" влезе в речника на новите думи като синоним на колебливост и отлагане на вземането на решения?
Дали не закъсня? Дали не трябваше да изпревари времето, за да не позволи на "Алтернатива за Германия" да пирува по повод падението й ("без AfD този ден нямаше да го има"). Дали не трябваше да предвиди, че свърши времето на кариерните лидери и на 100-процентовите преизбирания на партийните конгреси?
Дали Ангела Меркел ще успее да запази властта си на федерално ниво през следващите 3 години, за да напише сама политическото си наследство вместо да оставя интерпретациите на враговете си - задачата е почти невъзможна, ако съдим по миналото. Маргарет Тачър напуска завинаги "Даунинг стрийт" 10 не заради изборна загуба, а заради атака срещу партийното й лидерство.
Самата Меркел знае, че двете позиции задължително "вървят ръка за ръка, за да има стабилно правителство".
Сигурно е, че в годините до самоналоженото пенсиониране на Меркел няма да има нова сериозна, непопулярна, но спасителна реформа под нейно ръководство.
Независимо от грешките и амортизацията, сигурно е и още нещо: лидери с подобна издръжливост на характера, капацитет за водене на преговори и твърдост при воденето на реална политика не се раждат всеки ден.
В оптимистичния вариант Германия ще се възползва от преходния период, за да преформатира народните си партии и да възпита ново поколение харизматични водачи на десницата и левицата. В песимистичния вариант - пост-Brexit Европа на Орбан, Курц, Льо Пен, Салвини и компания ще се изпочупи непоправимо. Дали ще тръгнем с час напред, или ще се върнем 60 години назад - ще си сверим часовниците на 26 май 2019.
