"Естония вече няма "пълно доверие" на НАТО да я защити от евентуална руска агресия".
Думите на естонския вътрешен министър Март Хелме отекват като ехо на появилия се в последните седмици дебат за това доколко Алиансът е жизнеспособен днес и доколко той има съпротивителни сили, които да му позволят да се защитава в една среда на постоянно развиващи се глобални заплахи.
Независимо от личността на Хелме, който в Естония твърде често е повод за политически скандали, думите му действително бележат сериозни настроения за една бивша социалистическа държава, която днес е член на НАТО - подобно България.
През последните няколко години въпреки всички санкции и политическо размахване на пръст, не изглежда външнополитическите амбиции на Русия да са намалели, дори напротив.
Междувременно, особено след идването на власт на Доналд Тръмп като президент на САЩ, страните членки на Алианса изглеждат разединени. Все пак всички помним онази важна среща на върха, на която Тръмп успя в последния момент да извие ръцете на останалите членове за тези прословути 2% от БВП, които да се харчат за отбрана.
На този фон логично изникват въпросите за това доколко жизнеспособен е НАТО.
Член 5, който гарантира, че щом една държава от Алианса бъде нападната, останалите трябва да й се притекат на помощ, е най-мощното оръжие на този блок, но все повече държави членки си задават въпроса дали действително могат да разчитат на този Член 5, или той е просто едно голямо плашило на големия бостан на глобалната политика.
От една страна, доста по-малко от половината членки на НАТО отделят от бюджетите си по 2% за отбрана, каквито са изискванията на Алианса. Балонът, че светът е станал далеч по-мирно място, а западните държави са далеч от всички конфликти и проблеми, вече се спука, но много правителства продължават да живеят с мисълта, че нещата си продължават по старому.
Проблемът е, че не е така. Опасностите в глобален план, подобно на вируси, еволюират и се променят. Вече за войната не може да се мисли само в смисъла на окопи и две маршируващи една срещу друга войски.
Вече говорим за киберсигурност, хибридни атаки, информационни войни и частни армии, опериращи в Сивата зона. Да кажем, че всички държави членки на НАТО са неподготвени за тази реалност, би било невярно. Все пак обаче не е малък броят на страните, които действително изостават от този начин на мислене и подготовка за новите опасности.
Като че ли България е сред тях. Тук все още обсъждаме теми като казарма и строева подготовка, когато други армии по света имат собствени киберотдели, въздушна флота от дронове и т.н.
От друга страна, Америка твърде много превръща темата за НАТО във въпрос само на пари.
Разбира се, САЩ не е само Доналд Тръмп и американската политика по отношение на Алианса има много по-сериозна и дългосрочна стратегия. Това не променя факта, че именно президентът взема важните решения в случая, а той определено води страната си към отдалечаване от европейските й партньори.
В политиката на Тръмп нещата се прокарват изключително през призмата на бизнеса. За него е много по-изгодно да сключва индивидуални сделки с отделни държави, които да държат САЩ в доминираща позиция, отколкото с пакт от обединени европейски страни, претендиращи за равенство с американците.
Добавете към това уравнение и проблема със сделката с Иран, която всява още по-сериозно разделение между Вашингтон и Европа, и получаваме обтегнати отношения, в които мисията на НАТО е оставена на по-заден план.
Можем да обобщим американската визия по въпроса така: ако Европа все още иска да я защитаваме, ще си плаща за това. Просто бизнес.
Всичко това прави ситуацията с бъдещето на НАТО деликатна - хем европейските му членки трябва да положат повече усилия да модернизират защитните си сили не само на думи, но и като реални действия, но и САЩ трябва да реши къде точно иска да има съюзници и по-скоро съюзници ли иска да има, или проксита.
По-лошото е, че държави като Естония и България са сред най-уязвимите страни в Блока що се отнася до стратегическо положение. И тези въпроси трябва живо да ни вълнуват.
Ако за естонците опцията за План Б включва обединение със съседите и затопляне на двустранните отношения с Германия и САЩ, за България нещата стоят по-специфично.
У нас руската пропаганда от години намира благодатна почва, а макар и болезнено, изказването на един руски депутат, че руснаци така или иначе притежават половината ни Черноморие, е малко или много вярна. Чисто историческите връзки между България и Русия са също достатъчно силни, че да продължаваме да гравитираме в орбитата на руските интереси и за Москва да сме просто разсеял се сателит, който в един или друг момент ще бъде настроен пак.
Именно това отношение към страната ни е опасно и заради него ни трябва силна и модерна отбрана. Отбрана, която да не опира до няколко изтребителя (макар те да са важни), а да се фокусира върху преките проблеми на сигурността - пропагандата, фалшивите новини, икономическите зависимости и изграждането на Пета колона.
Факт, ние се намираме съседно до втората най-голяма армия в НАТО и една от най-модерните в света - турската, но можем ли да разчитаме наистина и безрезервно на Анкара да ни помогне при един реален проблем?
Особено на фона на политиката на сегашното турско правителство на културна експанзия и разширяване на влиянието? Да не говорим, че Турция в момента има доста добри отношения с Русия и дори купува оръжия от Кремъл.
А какво ще стане, когато добавим и обтегнатите отношения на Анкара по териториални въпроси с друга държава членка на НАТО - Гърция?
Българският План Б вероятно лежи в идеята на френския президент Еманюел Макрон за по-голямо сътрудничество между държавите от ЕС в посока отбрана, което в един момент току-виж прерасне в обща европейска армия - мокрият сън на еврофедерализма.
Засега обаче този проект остава в твърде начален и все още неразвит стадий, при това със сериозната опозиция на Германия - най-голямата държава членка на ЕС.
Ситуацията изглежда патова, но все пак има и положителна новина. Поне към момента (мозъчната) смърт на НАТО е предимно на думи. При това думи на хора, които имат собствен интерес и стратегии за преследване.
Надеждата е, че те ще подействат разбуждащо за държавите членки на Алианса и ще се започне по-сериозна работа в посока адаптиране към новите реалности, преди някой да реши да тества дали Член 5 всъщност не е само хартиен тигър.
Дотогава България трябва да погледне към света и да преглътне факта, че отбраната отдавна не се държи от момчета в казарми, а от добре тренирани, добре въоръжени професионалисти, които знаят срещу какви опасности се изправят.
