Полувремето започна с щурм срещу Истанбулската конвенция, и завърши с морална победа срещу "третия пол". Съдията - вечният джендър в съзнанието на ултрасите - този път свири в синхрон с трибуните.
"Обединените-в-кавички-патриоти", които довчера бяха готови да се блъскат, щипят, нокаутират и обезглавяват в кулоарите на Народното събрание, сега се поздравиха с историческа победа.
С чувство за изпълнен дълг се видя и Корнелия Нинова. Има защо да се радва - лидерството й в БСП висеше на два гласа разлика малко преди да пламне пожарът с Истанбулската конвенция. Ето това беше външният дразнител, който й позволи най-после да закрепи властта в собствената си партия, за изненада на Станишевата ПЕС.
С малко хитрина ГЕРБ се отърва от отговорност, като прехвърли грижата на Конституционния съд, а той, като по часовник, отсъди "мир да има" в последния работен ден за парламентарния сезон.
От Бузлуджа до Патриаршията - всички са видимо доволни. Край на морално-битовото разложение, край на конспирацията срещу българщината. Няма джендър, няма проблем.
А докато КС слагаше хикс върху Конвенцията за борба с насилието срещу жени, телевизиите отразяваха поредната фамилна драма - побой над 35-годишна жена в Благоевград, последван от разстрел на майка й и самоубийството на извършителя. Последният - съден за изнасилване на бившата си приятелка и за блудство с непълнолетна.
Преди дни МВР откри 18-годишно момиче от Добрич в безпомощно състояние, държано с бой и дрога в плен близо месец - отново виновен се оказа рецидивист с шест осъдителни присъди. Държавата, която с конституцията си гарантира особена закрила над жената-майка, допусна 19-годишната Ивета от Айтос да бъде пребита до смърт от бивш затворник пред очите на 3-годишния й син.
Наивна илюзия е да се вярва, че Истанбулската конвенция щеше да ги спаси.
Не съществува такъв документ, който може да компенсира липсата на грижа, усет и реакция от страна на институции като полиция, здравни заведения, семейство или църква - там, където жертвите би трябвало да търсят първа помощ от тормоза.
Затова решението на Конституционния съд - каквото и да беше то - няма особен практически ефект извън партийните потупвания по рамото на път към лятната почивка в Евксиноград. То няма да преобърне убийствената статистика на домашното насилие, така както няма да обърне "резбата" на българските граждани, които излизат извън "рамките на половата бинарност" на конституцията от 1991 г. и смущават съня на нейните тълковници.
Вина за нивото на този дебат носят и двете страни - както истеричните разпространители на партенки в стил "Днес легализираме хомосексуалните - утре педофилите", така и противниците им, които с интелектуално високомерие подцениха особеностите на националния контекст.
Грешат онези, които вярват, че правото на живот, неприкосновеност и лична свобода са "привилегии" - не, те са белег за цивилизованост на едно общество.
Грешат и онези, които вярват, че с внос на ценности и FB-философстване от дивана в хола се правят социални революции от днес за утре.
Някога всеобщото избирателно право за всички граждани, независимо от произход, пол, имотно състояние и обществено положение, е било абсурдна концепция.
Някога защитата на етническите малцинства и правото за религиозно и национално самоопределение са били ерес, унищожавана с тежка военна агресия.
Някога идеята за социалната държава, която е длъжна да се грижи за най-бедните, болните и слабите си граждани, е била утопия - също както правото на труд и свободен избор на работа, на справедливо възнаграждение и защита, на разумно ограничаване на работното време и на периодичен отпуск.
Някога ще се обърнем назад към дебата за Истанбулската конвенция и ще си дадем сметка колко дълъг път сме изминали.
Оптимистичната теория е, че българинът притежава невъзпят талант за бързо приспособяване към наличните условия. Песимистичната - че докато се люшка между крайните точки на "стихийна бунтовност и безропотен опортюнизъм" (по Иван Хаджийски), май ще мине цяла вечност.
