"Крайно време е в България да се сложи окончателен финал на т.нар. "лидерщина", на т.нар. "месианство", на т.нар. "човек-спасител", на птичката, която носи пролетта. Г-н Трифонов, с това, което прави, с този политически проект, демонстрира и това - че е крайно време да не се фиксираме върху някакъв лидер, защото ние не се намираме нито в Латинска Америка, нито в някоя нецивилизована африканска държава. Не е задължително нито по закон, нито по някакво неписано правило лидерът на партията да оглави Министерски съвет или да оглави парламента."
Филип Станев, член на изпълнителната комисия на ПП "Има такъв народ", 16 юли 2021 г.
Тези думи не идват просто от сценарист на телевизионно предаване, а от представител на първата политическа сила в страната - тази, която разклати политическото статукво у нас и която съвсем скоро ще предложи (ревизиран) проектокабинет в 46-ото Народно събрание.
Кабинет, който напук на всички смешки по темата, няма да има начело лидера на партията - телевизионния водещ Станислав Трифонов, а отново ще търси правилният "мениджър", чиято биография да показва, че е човек, който може да ръководи правителство.
Не знам за вас, но аз съм съгласен с думите на Филип Станев. Отдавна вече трябваше да сме загърбили търсенето на спасители и месии, от които да очакваме едва ли не еднолично - я с твърда ръка, я за 800 дни - да "оправят" всичко, което приемаме за проблем в държавата.
От икономиката, през съдебната система, пенсионното осигуряване, ниво на заплатите, борбата с корупцията, борбата с асфалта, та до условията за едър, среден и малък бизнес. И още, и още, и още.
Въпросът е, че дори да е крайно време да се сложи край на търсенето на месии, възможно ли е то да бъде преустановено на българска почва?
Политиката, в голяма степен, е лидерски занаят. Дори една група съмишленици, събрани от общи виждания, да основе партия, за да се опита да вземе законодателната и изпълнителната власт в една страна, пак се появява нуждата от водещо лице - един човек, в когото избирателите да припознават тази партия и нейните идеи.
Проблемът не е в самите партии, проблемът е в човешката психология и необходимостта да бъдеш воден.
Както първобитните племена излъчват свои вождове, така и уж развитата цивилизация в 21 в. сл. Хр. не е успяла да пребори този процес на издигане на най-симпатичния, най-умеещия да омайва и да води (незадължително най-кадърния). Демокрацията не решава този проблем, просто го вкарва в нормативни граници, в които всички членове на племето/държавата имат равен глас в избора на своите вождове, но често правят този избор на базата на харизмата на определен партиен вожд.
И именно върху него падат очакванията, които понякога - може би и заради прекомерни обещания - са очаквания за чудеса. Да пребори безработицата, глада, нищетата. Да донесе ред и справедливост. Да направи всичко по-хубаво, колкото и да се различават вижданията за "по-хубаво" на отделните граждани.
Трябва да бъдем реалисти - "Има такъв народ" нямаше да има подобен резултат, ако не беше проект на Слави Трифонов - вероятно най-разпознаваемото лице в българския шоубизнес.
Култът към личността може да се е появил преди телевизионния екран, но се прехвърли с всичка сила върху него през последните 70 години. Зрителите поглъщаха и поглъщат мненията на телевизионните водещи, особено когато тези мнения затвърждават техни вече съществуващи позиции. И когато Слави тръгна да "изчегъртва" досегашните управляващи и партиите, доминирали политическия пейзаж повече от десетилетие, мнозина очаквано откликнаха на неговия призив.
Защо обаче същият успех нямат други нови политически формации? Може би не единственият, но невъзможен за пренебрегване фактор е, че те просто нямат така разпознаваеми и харизматични лидери.
Но, както стана ясно, лидерът е този, когото избирателите товарят с очаквания за своето "спасение" и добруване (оттам и въпросите "Къде е Слави?"). Дори когато им предлагаш експерти, които да застанат начело на държавата, избралите дадената партия търсят онзи, който всъщност ги е накарал да отидат до урните.
В случая това, което правят от "Има такъв народ", е правилното. Те не са опитни политици. Сценарният екип на Слави няма как да се превърне в адекватен Министерски съвет, просто защото хората в този екип нямат компетенциите за това. Признават го и предлагат хора с компетенции.
Да продължава да се пита защо Трифонов не е кандидат за министър-председател и не "поема отговорност" е абсурдно - истински проблем щеше да е налице, ако Слави искаше да бъде такъв.
Същевременно търсенето на промяна, които някои откриват в резултатите от изборите, не означава, че всички почти 7 милиона българи са се отказали от търсенето на лидерската фигура; на оправящия (или поне обещаващ да го направи) всичко и всички месия.
Напротив, не са. Има мнозина, при които култът към личността продължава да е движещ фактор - такива хора има сред гласоподавателите както на ГЕРБ, така и на "Има такъв народ".
Ще ви дам конкретен пример отпреди няколко години, когато с микрофон в ръка бях пратен на откриването на възстановен мост между Пазарджик и Пловдив. Премиерът дойде, за да го открие, защото очевидно мостът нямаше да може да функционира без подобно посещение. Но не това беше най-любопитното, а хората от близко село (на поне няколко километра).
Разбрали за идването на Борисов, те бяха отишли до моста посред бял - работен! - ден, за да видят лидера на ГЕРБ.
"Ей го Бойко, виж го", говореха един на друг.
Това, драги читатели, е култ към личността. Това е нагласата към политическите лидери, която е залегнала дълбоко в... не ми се искаше да го използвам, но ще трябва - народопсихологията на българите.
И това не изчезва изведнъж.
Нуждата от изявен лидер присъства дори в самите партии у нас. Вижте БСП, която постепенно - за добро или зло - с времето се превърна в лидерска партия, а вътрешните критици бяха заглушени.
В българската политика сякаш е трудно да съществуват отделни "крила" - или фракции, ако предпочитате, които да (се опитват да) теглят цялата формация в една или друга посока. Вместо това при оформянето на такова крило, то не след дълго се отцепва и се превръща в конкурентна партия, с което отцепва и някаква част от електората на партията-майка.
Макар разликите във вижданията да не са така значителни, обемът на еготата се оказва достатъчен. Положението е "много вождове, едно племе", а и за тези процеси е виновна просто лидерската нагласа на редица български политици. Изпълнението на целите остава на заден план пред получаването на постове.
Нищо, че твърдят обратното.
Има и друго. Това лидер на партия да оглави правителството е нормална практика не само за Латинска Америка, с която Филип Станев даде пример, но и за много европейски държави. Разликата обаче е, че тези лидери на партии в най-честия случай са политици от години и са се подготвяли за подобен пост и отговорност.
В случая със Слави Трифонов имаме лидер на партия, който влезе в политиката с идеята да постави прът в плановете на съществуващите сили. Направи го. И е добре, че не иска да направи и следващата крачка - да бъде премиер.
Колегата на Станев - зам.-председателят на "Има такъв народ" Тошко Йорданов, посочи, че министър-председателите у нас досега са правили каквото искат, а парламентът - в парламентарна република - е останал на заден план. Илюстрира това с пример как Бойко Борисов е юркал парламентарната група на ГЕРБ кои закони да подкрепи, и кои не.
Нещо подобно, макар и с обратен знак, обаче стои като риск пред евентуален кабинет на "Има такъв народ". Каквито и експерти да има в него и дори те да не са членове на ИТН, правителството ще е много зависимо от парламентарната група на партията и от нейното ръководство. Тук се размива въпросът "Кой взима решенията и кой носи отговорността?".
Налице е примерът с Пламен Орешарски, който беше премиер с уж кабинет от експерти, но в същото време беше в сянката на лидерите на политическите сили зад себе си.
Още повече, че такъв кабинет в 46-ото Народно събрание ще работи в ситуация на хлабава и плаваща подкрепа, която ще се променя спрямо съвпадението на интересите на политически сили по един или друг въпрос.
Съвпадение между лидер на партия и министър-председател изчиства това противоречие. И след като в случая на "Има такъв народ" то не е възможно (и препоръчително), ще трябва да се търсят други пътища за баланс между законодателна и изпълнителна власт.
Всичко това, разбира се, ако изобщо се стигне до формиране на кабинет в този парламент. Този проблем ще трябва да решат партиите в него.
Другият - за това, че все си търсим "оправач" и "пъдар", си е на всички нас. С (умишлено налагана) ниска политическа култура и симпатии за физиономии, а не програми и идеи, толкова. Поне засега.
