Така и така сме на медицинска вълна, редно е да отбележим, че поведението на Тошко Йорданов не е заболяване. То е симптом. Както при упорита и нелекувана навреме срамна болест, поведението на Йорданов е като обрив, който избуява, за да напомни за хроничния проблем.
Преди него имаше още десетки такива симптоми в поведението на политиците. Валери Симеонов, който нарече майките на деца с увреждания "кресливи жени". Костадин Костадинов, който редовно вика на част от българите "еничари". Или пък Манол Пейков, който каза на Костадинов "късоп*шков".
Асен Василев определя бюджет на ГЕРБ с филмовото "Да го духат бедните!", Бойко Борисов обяснява Възкресението Христово лаконично - с "Ту-тууу".
Все симптоми на хроничен цинизъм и тотална липса на самосъзнание у българските политици и дефицит на автоцензура. И партийната принадлежност отдавна няма никакво значение.
Знаем си, че е въпрос на време справедливото възмущение към приказките на Йорданов да се прехвърли на негов колега народен представител, също забравил къде и защо се намира. Дотолкова е изчезнала саморефлексия у депутатите ни, че ако някой чужденец гледа редовно парламентарния контрол, може да го сбърка със ситком.
Ще се хили на мръснишките подмятания, без да осъзнае, че гледа политици.
Защото в Народното събрание отдавна важи теорията на счупения прозорец. Когато един-двама си позволят да се изцепят необмислено, останалите, съзнателно или не, следват примера. Говорят, без да помислят и за секунда, слепи и глухи за публиката.
И нито един депутат не се сепна и не каза "Чакайте малко, така не бива, хората ни слушат". Нито на себе си, нито на колегите си.
Нито един не се замисли, че ако публичната реч не му е силата, може да се обърне към специалист.
Или пък просто да си замълчи. Което явно става все по-трудно, защото лошият пример е адски заразен.
Само че не бива да отмятаме вината от нас като избиратели автоматично. Немалко българи отиват до урните и дават гласа си за някого, само защото говори народняшки. Някак разбираемо, някак лесно смилаемо, някак като нас, когато се отпуснем и си приказваме, без да ни пука дали околните слушат.
Ето как такива кандидати стигат до парламента въобще.
Това не прави изказването на Тошко Йорданов по-малко нередно. Прави обаче разбираемо защо все повече депутати не осъзнават какви ги ръсят.
Понеже са добутали до Пленарна зала и микрофоните и понеже, хей, вече всичките им колеги така правят.
Засега срещу публичния гьонсуратлък има измислено само едно лекарство, което вече споменахме - самоконтролът. Или, още по-елементарно, броенето до 10, преди да си отвориш устата.
Тъй като не съм медицинско лице, не мога да предпиша подобна електронна рецепта на депутатите ни. Но пък горещо им го препоръчвам и им обещавам, че ще подейства почти чудодейно.
Даже може да обърне теорията на счупения прозорец един ден.
