"Кервани от военни камиони, изнасящи трупове."
С този ярък, дори литературен образ началникът на оперативния щаб д-р Венцислав Мутафчийски само преди месец описа евентуалните последствия от олекотяването на режима на КПП-тата с изнасящи се (все още живи) хора.
Някои веднага ще кажат, че това е нарочна хипербола и за всички ни е било ясно, че тук такова нещо няма как да се случи, но когато чуеш толкова картинно описание, неволно или не, ти си го представяш.
Тези поствоенни обрисовки на разруха, смърт и колапс на здравната система, ежедневните брифинг съобщения за броя на заразените и починалите, смъмряното безотговорно поведение на част от обществото по време на празниците и очакваните тежки последствия от него, оградените паркове и полицейски патрули, предупреждението, че и супермаркетите ще затворят, защото няма никакъв контрол в тях, бяха обединени около една цел: да ни изплашат, за да останем вкъщи.
Това е посланието, което щабът защитаваше през последните близо два месеца въпреки известния хаос и непоследователност в някои свои решения. За много хора сплашването не е било необходимо, защото личната отговорност е била достатъчна мотивация, но можем все пак и да допуснем, че в определени моменти то е свършило работата си.
И дори да оставим настрана въпросът за това дали целта е оправдала средствата, днес няма как да не се питаме друго: как да се чувстваме, когато след цялата тази апокалиптична (с право или не) реторика, кръчмите изведнъж отварят, а част от нас са подканени най-спокойно да се върнат на работа?
Още повече, когато зад назидателния тон на премиера се разчете, че решенията му до голяма степен зависят от настроенията на обществото във Facebook.
Ще кажете, че разхлабването на мерките все пак е посоката на много европейски страни и ще сте прави, но за разлика от тях, тук през цялото време ни убягваше един основен момент: планирането.
Германия, Австрия, Чехия - все примери за държави, които лека-полека "отхлабват" мерките - знаеха ден по ден какво предстои да им се случи. Звучащото направо революционно решение заведенията в Прага да отворят е само една точка от дълъг план с постепенно отпускане на мерките, за който хората там са добре информирани. А причината да са добре информирани е доста логична - властите там преценяват рисковете, съобщават ги и след това ги поемат.
Тук по-скоро се случва обратното - рисковете се поемат, като за това се съобщава своевременно, а преценката идва накрая, когато последствията започнат да стават видими.
Неслучайно заедно с радостта от сякаш видимия край на кризата, много от нас почувстваха и тревога - след настоятелната и офанзивна комуникация резките завои в реториката и дадената зелена светлина са хлъзгава настилка за емоциите на хората, които досега трябваше да се страхуват.
Разбира се, от другата страна на везната с човешкото здраве стоят икономическите последствия от кризата, страдащите малък и среден бизнес и предстоящите парламентарни избори.
Oстава въпросът и за това доколко репутацията на правителството стои пред всички останали величини. Ако човек се съмнява, че определени решения, свързани със здравето му, се взимат спонтанно и необмислено, това със сигурност е повод той да се притесни.
Ето защо е важно как точно се прекрачва границата между това да говориш на хората като на "диванна" армия и като на армия, която трябва да работи с риск за здравето си, за да не колабира икономиката на страната. Ясно е, че начинът, по който се говори на втората, няма да е същият като този, по който се говори на онези, които просто "се излежават" вкъщи.
За всички нас е ясно, че трябва да се научим да живеем с вируса, докато ваксина не бъде измислена, но това няма да стане от днес за утре. Нито пък ще бъде толкова лесно да си поръчаме пържени картофи и бира в някое капанче, ако до вчера са ни говорили как всяко наше грешно решение може да бъде фатално за някого.
Всички ние искаме да се върнем към свободата, от която трябваше да се лишим временно, но нека го кажем така - ние така или иначе вървим натам.
За добро или за лошо, никога няма да разберем точно колко живота е спасило мъмренето от телевизора.
Наистина лошото обаче е, че насред обърканите послания и внезапната смяна на тона ни остава да направим нещо също толкова уклончиво - да се доверим на интуицията си за това кое наистина е за наше добро.
