Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Плаващото сметище - това сме ние

"Тук фас, там хартийка" е практика, която трябва да се излекува Снимка: Getty Images
"Тук фас, там хартийка" е практика, която трябва да се излекува

Стотици пластмасови бутилки, найлонови торбички, шишенца от медикаменти и празни кутии върху клони и дънери на речните корита в Искър и Струма е гледка, която потриса мнозина.

Кадрите са почти сюрреалистични и напомнят болезнено много на снимките на плаващите острови от боклук в океаните, но са направени у нас, в България, образно казано - пред вратата ни.

Речните ни корита и природни паркове са пълни с боклуци. Канавките и улиците са осеяни с кенчета, цигарени фасове и хартиени обелки, в градинките се търкалят чашки и употребени носни кърпички. У нас боклукът е навсякъде, а мръсните пейзажи са признак както за слабия контрол от страна на властите, така и за ниската култура на нацията ни по отношение на елементарно нещо като хигиената.

На този фон възклицанията за уникалната и велика българска природа изглеждат не на място. Факт, не всяка страна може да се похвали с нашата разнообразна богата природа, но липсата на съответните грижи за нея не може да е извор за патриотична гордост.

Не може да се бием в гърдите колко обичаме красивите си гори, поля, реки и върхове, а да оставаме безучастни свидетели в продължаващото им замърсяване. Или още повече - сами да допринасяме за него.

За българите мръсотията наоколо стана обичайна гледка. Подминаваме така наречената "престъпност на дребно" като хвърлен боклук през прозореца и дори да ни дразни, по-вероятно е да го ритнем няколко пъти, вместо да го вдигнем и да го хвърлим в коша.

Как се стигна дотук? Как от нацията, която някога се състезаваше за табелката "Образов дом", се превърнахме в магнити за мърлявщина, които с неохота си изхвърлят отпадъците на правилното място? 

Повечето хора тук ще отговорят, че липсата на качествен контрол е основната разлика, която води до парадокса, че българите в чужбина намират кошчето за боклук, а у нас хвърлят, където им е удобно.

Какво по-голямо доказателство ни трябва от това да погледнем към речните корита на Искър и Струма. Кадрите на боклука, който проливните дъждове събраха на едно място, предизвикаха бурно възмущение в същите онези хора, част от които равнодушно и ежедневно минават покрай същите празни бутилки, без да ги вдигнат от земята и да ги хвърлят в контейнера. 

Контролът от страна на РИОСВ и местните кметове наистина е слаб и затова може да се съди по количеството натрупан боклук по множеството незаконни сметища из цялата страна.

Парадоксът се проявява и по друга линия. В отговорностите на РИОСВ е да установява образуването на незаконни сметища и да връчва предписания на кметовете за почистването им, но общините не винаги разполагат с финансовите средства, за да изпълнят тази задача.

За коритото на река Искър например бяха необходими между 200 000-220 000 лева, които трябва да се отпуснат от Министерството на околната среда и водите (МОСВ), а три дни след появата на снимките в социалните мрежи започна и цялостното почистване на коритото на реката. Но всеки път ли ще чакаме боклукът удобно да се събере на огромен куп в една река, за да се налага МОСВ да отпуска пари за спешното почистване?

Но дори да приемем, че контролните органи се вземат в ръце, почистят сметищата и вдигнат глобите за нерегламентирано изхвърляне на отпадъци, дали това ще промени нещата? Ще промени ли мирогледа на хората, които продължават да оставят следи от боклук в парковете и след къмпинг в природата, където не може да се установи кой е нарушителят?

Или може би глобяващите трябва трябва да се организират в големи групи като контрольорите в градския транспорт, за да ни следят на всяка крачка и да ни напомнят, че мястото на отпадъците е в коша, а не сред природата?

Наказанието като метод на възпитание е част от българската народопсихология и сигурно затова първо обръщаме внимание на слабите санкции срещу поведението ни. За разлика от други държави, които приемат чистотата като колективна отговорност, при нас всеки гледа собствения си двор и не се интересува какво се случва извън границите му.

Ниската обществена култура и отношение към мръсотията грейват, когато някой българин каже: "Това не е мой боклук и няма да го чистя" и пропуска факта, че найлоновата торбичка няма просто да изчезне магически, а ще остане там 400 години. Че тя ще е мръсният въздух, който ще диша както той, така и децата му.

Микроскопичните пластмасови частици, вредните химикали и вещества, макар и да не се виждат, попиват в човешкото тяло и стават причина за предразположението към редица заболявания.

"Тук фас, там хартийка" е практика, която трябва да се излекува. Изискването е към властите - на национално и местно ниво, но и към самите нас, защото България не се чисти само за един ден и не е достатъчно да изразяваме гордостта от природата си само със снимки във Facebook и Instagram.

Най-четените