"Това не може да продължава повече! Трябва възможно най-скоро да отменят извънредното положение, хората да получат възможност пак да ходят на работа, защото иначе икономиката тотално ще се срине."
Вероятно сте чували нещо подобно през последните дни в разговори със свои близки или приятели. А може би това е и позицията, която самите вие споделяте.
С всеки следващ ден от извънредното положение все повече - гласно или негласно - расте недоволството от мерките, взети за ограничаване на разпространението на коронавируса, от затворените магазини и офиси и препоръчаната доброволна самоизолация.
Това недоволство е продиктувано от страха от икономическите последствия - от безработицата и глада. Страхове, които в някои хора лека-полека започват да надделяват над страха за здравето.
Защото традиционно здравето става приоритет едва след диагнозата - преди това "болката" от празния портфейл е по-силна.
И двете са прояви на инстинкта за самосъхранение. Докато заплахата от коронавируса остава там, в телевизора и брифингите, сякаш далеч от повечето хора, тревогите за насъщния растат. Но се пропуска момента, че именно мерките държат вируса далеч от повечето домове.
Така постепенно се стига и до потискане на чувството за отговорност към чуждото здраве, за което вече сме си говорили.
Неведнъж ни беше обяснено, включително на брифинги на Националния оперативен щаб, че с оставането вкъщи се пази най-уязвимата част от населението - възрастните хора. Беше търсен емоционалният, личен ъгъл - че всеки има близък над 60 години, с идеята, че това може би ще направи гражданите по-отговорни и по-послушни.
"Пазим възрастните" е първото, което може да бъде изтъкнато в защита на мерките и като контрааргумент на желанието икономиката да се рестартира. И в някаква степен работи, но неговата сила ще отслабва все повече с всяко съкращение и с всеки фалит.
Достигнахме ли момента, в който дилемата пред всяка държава по света е: "повече мъртви или повече безработни"?
На пръв поглед "правилният" отговор изглежда очевиден. Но ако питате хората, които са останали или ще останат без работа, може да се окаже, че мненията са разнопосочни. А това е дилема, която не е само тема за разговор между всички граждани, но и която се нуждае от решение на ниво правителства. Леви и десни идеологии ще се сблъскат по начин, който ще има бързи и очевидни последствия, без значение чия позиция надделее.
Най-яркият пример са САЩ. Държавата безспорно се забави в реакцията си спрямо новата заплаха. Резултатът - Щатите минаха дори Китай по брой заразени с вече над 100 хиляди случая. Същевременно (закъснелите) мерки за затваряне на бизнеси доведоха до рекорден брой новорегистрирани безработни - над 3,3 милиона души. В крайна сметка и двете цифри очевидно ще растат, а президентът Тръмп се колебае коя да бъде по-голямата жертва - икономиката или населението.
И той не е единственият политик в света, който в близките месеци и дори седмици ще трябва да вземе тежки решения с още по-тежки последици.
И за да продължим примера със САЩ, стигна се до публично изказани крайни мнения като това на тексаския политик Дан Патрик. В телевизионно интервю той каза, че като човек над 70 години е готов да рискува оцеляването си, за да бъде спасена икономиката, и според него и други възрастни хора са на това мнение. Но дали? И колко време остава преди подобни призиви "Рискувайте пенсионерите!" да стигнат и до други части на света?
Звучи страшно. А още по-страшното е, че тези позиции може би ще намират все повече подръжници.
Ние не сме имунизирани срещу тази дилема. Факт е, че българските власти реагираха бързо на ситуацията. Въвеждането на мерки за социална дистанция към момента се доказва като успешен ход за забавяне на пика на заболяването, а оттам и на риска за повече фатални завършеци.
Постигнат бе и консенсус по отношение на икономическите мерки, които правителството предложи, сред които и финансова подкрепа за някои работодатели, за да не съкращават те работници (въпреки че мненията и по този въпрос са разнопосочни). Целта е да се сложат лепенки на раните на икономиката, които обаче в един момент ще имат нужда направо от хирург.
Защото също безспорно е - и никой не го отрича, че мерките срещу болестта имат своето негативно отражение върху бизнеса. Особено тежки вероятно ще са последствията за малкия и средния бизнес - там, където хората не разполагат с големи резерви, нито могат да оптимизират разходите. В някои браншове е възможна адаптация и оцеляване, в други - не. Не са защитени и големите предприятия, които за да се справят със ситуацията вероятно ще прибегнат до съкращения на персонал.
А по-големият удар може би ще дойде отвън. Дори предприетите икономически мерки да се окажат ефективни, България няма как да остане самотен остров на стабилност в океана на глобалната икономика, над когото е надвиснала буря.
Можем само да се надяваме щетите да са възможно най-леки, но в една взаимосвързана система това зависи от предприетото не от едно правителство, а от всички.
И докато здравната криза постепенно заплашва да се превърне в икономическа, именно опасенията от това как ще се отрази бъдещето на джоба ни тепърва ще засилват призивите извънредното положение да падне и да си продължим както преди.
Но не трябва да забравяме и друго - ако това се случи и бъде последвано от рязък пик на заболелите, няма ли това отново да подейства смазващо на икономиката? А покрай нея и на здравната система и на възможностите на държавата да се опита да овладее кризата?
И тази на дробовете, и тази на джобовете.
