Новината, че новият външен министър Теодора Генчовска е назначила бившия шеф на ДАНС и бивш сътрудник на Държавна сигурност (доколкото там човек може да бъде бивш) Петко Сертов определено разбуни духовете.
Все пак не всеки ден се сблъскваме с информацията, че нов министър е решил да напълни политическия си кабинет с хора с ясна принадлежност към ДС, най-младият от които е на 65 години.
Какво по-логично от това в едно правителство, което обещава, че ще наложи промяна и ще въведе нов модел на управление, да се сложат хора, символизиращи самия режим, от който България вече над 30 години се опитва да се откъсне - къде успешно, къде не...
Разбира се, нито Сертов, нито останалите проблемни кадри ще станат съветници във Външното министерство. Кирил Петков побърза да направи брифинг, на който да увери, че по въпроса решението е категорично.
Министрите сами си избирали екипа, но все пак трябвало и одобрението на Министерския съвет, така че обществото да бъде спокойно. Самата Генчовска се оказала разбрана и не правила проблеми, когато ѝ казали, че няма как да си викне за съветници група пенсионирани бивши агенти на репресивния орган на бившата комунистическа власт.
Въпреки целия оптимизъм на Кирил Петков, няма как да не остане човъркащото усещане, че все пак имаме проблем. Щом на толкова важен пост като външен министър стои човек, на когото не му е хрумнало, че подобно назначение не е добра идея.
В настоящите изключително сложни и объркани в международен план времена, в които отношенията между Запада и Русия са в най-обтегнатата си фаза от падането на Желязната завеса насам, новият външен министър на България решава, че най-добрата идея е да вземе за съветници представители на точно тази група от хора.
Факт е, че един министър трябва да има разнообразни гледни точки пред себе си, но някак буди съмнение доминацията на този профил на съветниците, които Генчовска си беше избрала.
Дори и да оставим настрана самата личност на Петко Сертов и скандалът с безследното му изчезване, за което все още няма обяснение, въпреки че държавата го търси в продължение на цял месец, тук имаме насищане на един точно определен модел на отношение към външната политика.
Открай време държавниците ни сякаш са решили, че във външнополитически план разкраченото положение на "Ние сме в НАТО, но няма да предприемаме никакви резки ходове срещу Русия" е най-доброто възможно, нищо че самата ситуация предполага все по-малка възможност за това. Особено когато сме официален партньор на едната страна, а тя все повече ни приема за ненадежден играч.
Затова и проблемът с разкрачените позиции е, че в моменти на напрежение можеш само да се надяваш, че няма да си отнесеш някое грубо влизане.
У нас още съществува тотално нелогичното мислене, че щом нещо се случва извън пределите на държавата, то не ни засяга. И щом ние не мислим за външните проблеми, и те няма да мислят за нас.
Тази визия за външната политика е насаждана десетилетия наред от хора именно с този профил - бивши ченгета с нездрава обсесия по миналото. Дали Сертов и другите избрани съветници на Генчовска споделят това виждане, можем само да предполагаме.
Въпросът е, че като държава ни е необходимо да се отървем от този начин на мислене. Страната ни в момента не може да си позволи да бъде неутрален играч или наблюдател - просто нямаме нито достатъчно сила, нито достатъчно влияние. И това е пряко следствие именно от тази инертна външна политика.
Тук критиките не са само за Генчовска и избора ѝ на екип, а се отнасят много пряко и за новия военен министър Стефан Янев и неговите коментари за НАТО.
Колкото и да им е неприятно на някои хора, България трябва да започне да взема решения и да заема позиции, ако искаме да имаме въобще външнополитически партньори, които в моменти на нужда да ни защитават.
Старият начин на мислене просто вече не работи, времената са други, реалността е друга, а България продължава да е силно изостанала от събитията. Изостанали сме в дипломатическите си усилия, изостанали сме в модернизацията на армията си, изостанали сме даже в цялостната идея за това как една държава трябва да се отнася към сигурността си.
Затова или трябва да започнем да се адаптираме към новите реалности, или ще осъзнаем по един твърде болезнен начин истината.
Така че тук нещата не опират само до Петко Сертов или някой друг конкретен съветник. Много по-голям е целият въпрос - можем ли наистина да извършим промяна във външната си политика, или в случая "продължаваме промяната" ще са само две празни думи?
