Коя е последната международна новина, която прочетохте и останахте с усещането, че сте информирани добре? Смятате ли, че сайтът на Министерството на външните работи (МВнР) ви дава нужната информация за световни събития или за позициите на България по водещи процеси?
Съмнявам се, че любопитството ви е било задоволено на нужното ниво. Често е трудно да се открият данни за българските дипломатически ходове, а външното ни министерство се е превърнало в придатък към останалите институции, без лице и присъствие.
Признайте - засмивате се, когато стане дума за български външнополитически позиции и вероятно не сте чували, че има български контингент в Мали.
Никой не трябва да ви вини. Мнението ви е широко споделено, дори от хора, които не биха си признали това. Не трябва да се чувствате виновни, че гледате с насмешка на всичко това - в крайна сметка, държавата ни не прави особени опити да ви опровергае.
Ето защото обикновено сменяте канала когато идва време за международните новини или отваряте нова статия, когато видите изявление на външния министър. Докато страната ни препуска от избори на избори, малко по малко се струпват въпроси, които чакат решения.
Колкото и да не им се иска на родните политици, част от тези питанки са свързани с външната политика на България и това къде се позиционираме. От опита ми и от реакциите, които съм виждал през годините като журналист, мога да кажа убедено, че външната политика е една от най-маргинализираните и второстепенни сфери на обществения и политически живот у нас.
Нека споменем само част от темите, които засягат България в момента:
- В Украйна се очаква ескалация, като и руснаци и украинци струпват сили в момента, независимо от официалните съобщения. Донбас продължава да бъде активна военна зона, а най-малко две български движения са следени от ЕС и САЩ заради участие в мрежи за набавяне на доброволци за про-руските сили в Източна Украйна. Новото правителство, каквото и да е то като състав, ще трябва да решава как да се отнася към темата. През последните месеци имаше няколко военни учения с българско участие или в близост до България, свързани със ситуацията в Украйна и Черно море.
- Друга тема, която тепърва ще трябва да се решава - вероятно с много компромиси - е Северна Македония и отношенията със Сърбия. Дали ще бъдат заменени българските представители в Македония? Ще има ли преосмисляне на тази политика? Как ще подходим към Белград? Новото правителство ще трябва да заеме адекватна позиция.
- България участва в международни мисии, както на Балканите, така и в Африка. Очаква се и бежанска вълна от Афганистан, където българските сили имаха основна роля.
- България е замесена и в доклади относно Иран. Правителството на Бойко Борисов не желаеше да се занимава със сигналите, но тази есен ще има запитвания от партньорски страни относно сделки с Иран, товарене на ирански кораби на пристанище Бургас, които са под европейски и американски санкции; ще се пита също защо хора на терористичната групировка Хизбулла получават свобода на действие на българска територия.
Да не споменаваме нуждата от рязка реформа в сигурността и отбраната - България е много назад в сравнение с държави от Централна и Източна Европа, а политиките до този момент са плачевни.
През 2021 г. закупуването на самолети е все още част от един псевдо-политически дебат с вечно отлаган край. В момент, когато Албания, Полша, Сърбия и Литва закупуват дронове и обмислят модернизирането на армиите си, българските власти не разполагат с отговор защо страната губи пилоти заради неизправност на самолетите от съветско време.
Както показаха последните трагични събития, армията ни няма дори нужното оборудване, за да претърси дълбините на Черно море за черната кутия на разбилия се МиГ. Как се стигна дотук? За дългия отговор ще е нужна цяла книга. Краткият е ясен - дългогодишното и последователно смазване не само на дипломатическите кадри, но и на цели отрасли в сигурността и отбраната.
Гореспоменатите теми са само част от въпросите, за които тепърва ще трябва да се заемат позиции и които ще се изискват от съюзнически държави. За момента не се вижда особен потенциал в МВнР и други свързани институции, желаещи да работят сериозно за това как България смята да се позиционира навън.
Това е не по-малко важно от вътрешната политика, особено в днешния свят. Съседните държави показват как би могла да се движи страната ни, ако има ангажирано ръководство.
Гърция, която допреди три десетилетия беше просто една от страните на южния фланг на НАТО, днес е водеща сила в Средиземно море, а силите ѝ са разположени до Саудитска Арабия. Атина има сериозни интереси, които защитава, дори на цената да се скара с други страни в НАТО като Турция.
Румъния е един от последните примери за страна, която обнови армията си до голяма степен, а с това и външнополитическите си позиции. Букурещ задминава България и отношението на международните играчи към северните съседи е показателно.
Сред примерите можем да посочим и други страни от бившето "съветско пространство", като Чехия и Полша. Двете страни днес успешно боравят с инструментите на външната политика до такава степен, че например Прага стана посредник между САЩ и други страни, както се случи в Сирия. Чешкото посолство в Дамаск служи за терен, където могат да се предават съобщения между Вашингтон и режима на Асад в момент, когато напрежението в района е осезаемо.
Тази роля, както могат да потвърдят дипломати, можеше да се играе от България и страната да получи международен престиж, но възможността беше пропусната преди няколко години - защо тепърва ще става ясно, но недоглеждането и апатията, която демонстрират родните чиновници, са едната част от причините.
През годините българската външна политика беше сведена до няколко отдела в МВнР, в които са назначавани хора по приятелска или политическа линия.
Подобни ходове само възпираха не само работата на качествените кадри, но и вредяха на разгръщането на потенциала на родната дипломация. В райони като Близкия изток и Азия - едни от най-динамичните в света с огромен търговски потенциал - посланици и дипломатически персонал се изпращат или защото някой друг не е поискал, или защото има лична изгода.
За разлика от миналото, днес често тези хора са неподготвени, без знание на местен език. На българската външна политика ѝ липсва абстрактно мислене и това не е без причина - когато начело са поставени хора, чиято цел там е именно да бездействат, резултатът е налице.
Онези външни министри, които имаха желание да променят подхода, бяха оставени в забвение, а за вкарването на външни експерти е трудно да се говори. За толкова години след 1990-а правителствата не успяха да създадат политика към студентите по международни отношения, нито пък проявиха желание да подадат ръка на институции и изследователски екипи.
В държави като Полша, Словакия и Сърбия подобна практика е вече закономерност и това е една от причините в тези държави да се намират едни от най-добрите регионални анализаторски кадри.
Ситуацията в МВнР влияе и на международното отразяване в медиите. Когато държава демонстрира видна липса на желание да се ангажира с външна политика, медиите отделят все по-малко ресурси за международна тематика.
В резултат често се получава половинчато отразяване и репортажи, в които липсва основна информация. Крайният резултат е липса на широкообхватно информиране на обществото за процеси, в които България има участие като Афганистан, Босна и Херцеговина или други райони. Чухте ли, например, че български военни лекари бяха отличени от Франция заради работата си?
Сега, когато България се намира на прага на потенциален нов политически етап, е добра възможност да се вземат важни решения относно външната политика.
Ако не се направи стъпката, следващите десет години е вероятно да не предоставят нова възможност, а това означава още по-сериозно изоставане.
Реформата в секторите сигурност, отбрана и външнополитически отношения е толкова важна, колкото и промяната в съдебната система. България разполага с добро ново поколение от анализатори и професионалисти и те не бива да бъдат игнорирани или оставени да работят навън.
*Руслан Трад е журналист и анализатор на процесите в Близкия изток и Северна Африка. Той е един от създателите на журнала за актуални военни конфликти De Re Militari. Автор е на книгата за сирийската гражданска война, "Убийството на една революция" и е съавтор на книгата за развитието на руските наемнически сили (заедно с Кирил Аврамов) "Руските невидими армии" (изд. "Сиела").
