Когато мачът Барселона - Челси (2:2) свърши, ми се прииска да отворя прозореца и за първи път от 45 минути да поема въздух с пълни гърди. Неочаквано съжалих, че не пуша. Сигурно хората именно затова пушат - не за да се почувстват по-добре, а за да им бъде по-леко да преминат към обичайното, що годе нормално състояние, без значение дали преди това им е било много зле или много хубаво.
Някои мачове стават интересни едва когато развръзката наближава, други интригуват само до първия гол. Мнозина от нас - признайте си - гледат футбола в режим на автопилот, вдигайки поглед само когато коментаторът повиши глас. Но зрелището, на което станахме свидетели във вторник вечерта, не може да бъде раздробено на дребни епизоди и тънкости. Няма причина в него да се издирват упорито любопитни детайли. Още от първите минути веригите на сюжета ви приковават към креслото и екрана, още първото събитие в мача ви изкарва дъха. В момента, когато изглежда, че всичко вече е приключило и си позволявате да обърнете гръб на екрана, се случва нещо, от което ви побиват тръпки. Изведнъж разбирате, че не гледате поредния епизод на досадна сапунка. Пред очите ви е някаква кулминация, раждането на нов мит и никой след тази вечер няма да остане същият.
След мача не ми се искаше веднага да се впускам в коментари, спорове, дискусии. Още по-малко бях склонен да седна да чета. Страх ме беше, че ще загубя усещането и придобития опит. И без това знаех, че някои ще се втурнат да обясняват как Меси не е истински аржентинец и не става за лидер, понеже удари греда и не вкара дузпа; феновете на Барса пак ще си спомнят, че Дрогба е падал с подозрителна готовност, а съперникът почти не е помирисал топка и е успял единствено и само да паркира двуетажен автобус пред вратата си.
А що се отнася до привържениците на Челси - те просто ще пощуреят и ще издават някакви нечленоразделни звуци, сред които ще може да бъде разпознато името на Тери, който находчиво се самолиши от необходимостта пак да бие дузпа на финал в Шампионската лига. Не, все пак да размениш собственото си откровение за някакви стереотипи и нови разновидности на стари лафове - това не е особено добра сделка.
Още след първия мач си помислих, че Барселона най-после беше наказана за самоувереността. Не в конкретния сблъсък, а по принцип. Наказаха я за това, че се опита да превърне местното си сектанство в единствения правилен начин да се играе футбол на всички равнища. Именно тази ерес е причината в стартовия състав да се пускат зелени, недоразвили се още като футболисти собствени възпитаници, цялата полза от които е, че са „свои" до мозъка на костите си и всичко разбират, макар че далеч не са способни да изпълнят ролята си на необходимото ниво.
Можеше да си представим, че вълшебството ще се разтвори във въздуха и ще стане ясно: с два плътни отбранителни редута е напълно възможно да бъде победена Барселона. Особено ако каталунците не са в оптимален състав. Че пожеланието „да бяха опитали да играят така на подгизналия терен в Стоук" действително има смисъл, особено когато в ролята на Стоук се подвизава отбор не по-малко атлетичен, но къде-къде по-мъдър. След реванша всичко това е само излишно опростяване на нещата. Но не по-излишно от опитите да се нарече играта на Челси „антифутбол".
Между другото, за антифутбола. В Древен Рим хората са разбирали от зрелища. Именно затова там твърде рядко са пускали на арената еднакво въоръжени гладиатори. Римляните, гледайки някои съвременни мачове, в които два прилични отбора не могат да измислят с какво да се изненадат взаимно, биха пуснали на терена няколко гладни лъва. За да посъживят сюжета. Срещу секутора - гладиатор, въоръжен с меч и щит, на арената най-често се сражавал т.нар. рециарий, който разполагал с рибарска мрежа, тризъбец и кинжал. Нека всеки се възползва от своите предимства, стига битката да е честна, казвали си римляните, преситени от удоволствия, дълго преди появата на Facebook и торентите.
Разбира се, в мен говори завистта и комплексът за непълноценност. Никога не съм умеел да играя футбол и бях сред най-слабите дори в кварталните мачлета. Взимаха ме в отбора последен и ме слагаха защитник. Понякога смогвах да отнема топката от момчета, които имаха в репертоара си повече финтове, отколкото аз отлични бележки в училище. Дългогодишната практика на нищо не ме научи, освен да ценя огромното удоволствие от това да спреш със самоотвержена глупост трима съперници, излезли срещу теб - последният и единствен защитник. Нека не си в състояние да стигнеш навреме, нека си безпомощен, нека противникът да греши само и единствено заради чувството си за превъзходство - на теб хич и не ти пука, защото резултатът си остава същият. А да изчистиш топката така, че да я докопа собствен нападател, все ще се случи веднъж-дваж.
Може би за онези, които могат да се идентифицират с Барса, които знаят какво е да усещаш ритъма на собствения отбор, за онези, които умеят да подават със затворени очи повече от веднъж месечно, а постоянно, все едно са се научили на това малко след като са проходили, но много преди да се научат да четат, всичко е различно.
Може би на някои наистина им се струва, че тази победа на Челси е крачка по посока на праисторическото минало, когато никой не се е вълнувал от това как точно ще бъде повален поредният мамут, а важен е бил само крайният резултат - да е мъртъв той, а не ти. Но ми се иска да вярвам, че след тези два полуфинала, ще се увеличи броят на хората, способни да оценят красотата на истинската отбрана, която се огъва под вихрушката противникови атаки, но не се пречупва. Самоотвержеността и смирението са също толкова прекрасни, колкото мейсторството и блясъкът на техниката. Футболът не може да се състои само от владеене на топката и натиск по целия фронт на атаката. Понякога се печели
с меч и щит, друг път - с тризъбец и рибарска мрежа.
А как да различим един действително съдбоносен съжет от мимолетна драма? Откровението винаги те кара леко да се усмихваш. Не да се смееш до скъсване, а да осъзнаваш колко ирония крие в себе си животът. Фернандо Торес, основното недоразумение на по-голямата част от футболния сезон, влезе като резерва и вкара гол - леко, нелепо, като изящен контрапункт на онази чутовна борба, която преди него водеше Дидие Дрогба.
Докато съотборниците му изтискваха от себе си последните капчици сила и се хвърляха като бесни насам-натам пред пеналта, Торес оставаше невъобразимо спокоен. Все едно му бяха казали, че ще играе срещу Лестър. И в крайна сметка Фернандо вкара изключително важен гол и прониза в сърцето стар враг. Подобно на Ам-Гъл във „Властелинът на пръстените", Торес беше необходим едва в самия край, за да се осъществи развръзката.
Не бих искал, разбира се, да търся в този мач някакъв един-единствен и уникален смисъл. Такива мачове са като библейски притчи, допускащи интерпретации с най-различна степен на сложност. Който иска да анализира треньорските грешки, тактиката и отделните епизоди - нека анализира. Те приличат на учените, които се опитват да опишат любовта с химически вещества и електрически импулси. Тези учени са искрено убедени, че са разбрали как е построен този свят. Но в опитите да обясниш живота, е много лесно да загубиш смисъла на същия този живот. За този мач е много по-правилно да се съчиняват песни или злобни карикатури - всичко онова, в което има живот и човечност. Аз лично бих го нарисувал с маслени бои или бих го изсякъл от камък, защото този сюжет ще го помним още дълго.
Превод: Арам Потурлян
