Това е началото на една хубава приказка. Гол в последната секунда на мач, който никой не мислеше, че ще спечелим.
Гол, изкарал хората по улиците с усмивки, за първи път от десетилетия в бурните времена на 90-те години. И накарал ги просто да се радват, а не да се гневят и да протестират.
А бяха тежки години.
Това е денят на Футболните будители - канонизирани като такива от десния крак на Емил Костадинов. Години след онзи удар на "Парк дьо пренс" футболът изкарваше народа по улиците с единствено положителни емоции.
Разбира се, да се правят паралели между футбол и политика, е излишно. Чели сме ги, видяли сме с очите си събитията. Един гол във футболен мач, пък бил той и важен, не може да накара зъбците на системата да заработят по-добре. А и не успя да смени манталитета на хората.
Никой не е и очаквал това да се случи.
17 ноември остава в историята като денят, в който футболът и спортът в България получиха здрава инжекция адреналин - импулс, който обаче доведе само до временни резултати. Защото 20 години по-късно няма и следа от еуфорията, която беше 17 ноември 1993 г.
Тогава всичко бе различно. Отборът, който бе освиркан свирепо с химна ни на "Парк дьо пренс" бе съставен от футболисти на Барселона, Порто, Валенсия, Спортинг, Хамбургер...
Водещият тим у нас - Левски, актуален шампион за 1993 г., играеше обикновено със стартови 11 от българи, от които поне 6 бяха част от националния тим. И елиминира с тях Рейнджърс, постоянен участник по онова време в Шампионската лига.
През есента на същата година ЦСКА (за който тогава се смяташе, че е в страшна криза) се представи съвсем прилично срещу Бенфика, воден от 9-10 българи в стартовия състав.
Сега шампион на България е тим-хибрид, в който българските имена са рядкост и не са водещи. Успехите на този тим и изобщо в евротурнирите се измерват с елиминиране на съперници като Партизан, Слован... от първенства, горе-долу на нашето ниво. Но четем и слушаме как това били еврогеройства.
В националния ни отбор играят звездите на Кубан, ЦСКА (Москва) и Люцерн, а "Парк дьо пренс" е спомен от старите ленти.
Будителите от 17 ноември ги няма, няма го и духът им на победители.
Няма го Ицо Стоичков да им каже на французите още от летището, че ще ги бием в последната минута. Наперен или не - получаваше му се.
Или Любо и Емо, да минат границата нелегално, в желанието си да помогнат на отбора. Качени в колата на Гецата Георгиев, който дори не бе в състава. Такива техничари като него сега с фенерче има да ги търсим, а тогава не можеше да помирише титулярния тим.
Няма го Пената, да остави смело Сираков извън състава, което пък да доведе до бойкот от звездата на Левски (ей това с бойкотите си го пазим и до днес, а даже е и актуално тази седмица).
Или пък Наско после да стисне зъби като мъж, да се извини и да се върне в тима за световното...
Няма ги тези победители, които не ги бе страх от никой съперник. На 17 ноември започна тяхната приказка.
Всъщност - те са тук, но вече не оказват онова влияние върху нещата. Защото сега трябва да правят работи, в които очевидно не са толкова добри, колкото бяха на терена. Трябва да взимат решения и да генерират идеи.
Някои от тях получиха шанс да продължат във футбола, но не им се получава. Михайлов е по-лош президент на БФС, отколкото беше като вратар. Ицо никога няма да е треньор на нивото, на което играеше. Лечков... Костадинов... Надежда засега дава Любо Пенев, но - времето ще покаже.
Но анализите и аналогиите са безкрайни. Да се упражняваме около това какво можело и трябвало да бъде - излишно е. Нека един от малкото еуфорично-позитивни моменти в спорта и футбола ни за 24 години си остане просто такъв - хубав спомен.
17 ноември трябва да бъде пазен и помнен, защото е уникален ден за футбола и страната ни.
Денят, който накара хората да се усмихнат.
