Пет купи от изиграни общо шест финала за три години. Два пъти шампион на Европа, вендъж на света, веднъж на Италия. Това е сухата статистика, която стои срещу името на италианския волейболен тим Трентино БетКлик. Както и срещу това на българския треньор Радостин Стойчев, под чието ръководство скромния до 2007-а година състав се превърна в емблема на световния и европейски волейбол.
„Имам и много още глад за отличия! В никакъв случай не са ми достатъчни тези. Не искам да спрем до тук!", коментира Стойчев часове след като за втори път стана №1 в Европа.
От днес той и състезателите му ще се върнат обратно в залата, за да работят именно за това.Само след пет дни тимът има възможност да постигне своеобразен Голям шлем като спечели и последният финал, на който ще участва през годината- този за титлата на Италия.
От 2005-та година когато започна да се утвърждава като треньор до сега Радостин Стойчев има само една загубена битка. Тази за създаването на същия такъв модел в България. Амбициозният наставник обаче не се е отказал и никой не се съмнява, че един ден ще успее.
„Отрича се само от хора, които се оправдават с липсата на средства. Или от такива, които нямат достатъчно желание за работа. Волейболът не е толкова скъп за поддържане спорт. Освен това българската школа е достатъчно добра. Раждат се таланти, спортът ни е в кръвта. Трябва организация, един сериозен спонсор и много работа. Аз имах желание да реализирам подобен проект още в България, докато водех Славия. Тогава срещнах много трудности и малко разбиране. Има фактори, които са отговорни за това. При добра работа един клуб може да започне да дава резултати. А едва тогава може да се очаква и финансово измерение. Така че не винаги проблемът е свързан с пари.", коментира през февруари Стойчев.
Решението му да избере Тренто след като е работил в клуб като Динамо (Москва) бе прието с насмешка през 2007 г. Руснаците разполагаха с огромни финансови възможности и почти нямаше състезател, който да не могат да си позволят. Освен това бяха и в челото на класирането и винаги сред тимовете борещи се за медали. Тренто бе на точно обратният полюс. Затова мнозина бяха убедени в провала на Стойчев. Както и в този на Матей Казийски, който също толкова упорито настояваше, че ще играе само за този клуб.
"В началото всеки проект е рисков, но прецених, че трябва да опитаме. За нас този своеобразен "български проект" бе нещо напълно ново. Мога да кажа, че не съжалявам, защото видях в тяхно лице отговорни хора начело с Радо", коментира месеци след началото президентът на тима Диего Мосна. Днес е ясно, че рискът се е оправдал.
В основата на „българския проект" всъщност е изграждането на тим, който непрекъснато да се развива." В клуба никога не говорим за титли и преди сезона не си поставяме за цел да спечелим една или друга купа, както правят някои други отбори, защото това носи напрежение. Имаме вътрешни цели, които си поставяме за стимул. Стараем се да израстваме", обяснява треньорът.
Именно за това той работи внимателно по селекцията си. „Събрали сме в състава си качествени играчи, но те са качествени и като хора. В отбора няма завист и ревност. Състезателите се подкрепят, а ние в спортно-техническото ръководство се стараем да им помогнем да осъзнаят необходимостта от това. Съвкупността от тези два фактора е решаваща за изграждането на отбора", разкрива още от философията си българинът.
В Трентино всеки знае своето място. И това започва още от детско-юношеската школа. Подборът на момчета за всеки нов сезон става през лятото. Важна роля при селектирането играе т.нар. BIG Volley Camp (Beach Indoor Green Volley - волейбол на плаж, в зала и на трева) - лагер, който събира стотици млади ентусиасти, желаещи да тренират професионално в клуба. Той се провежда веднъж годишно, трае точно седмица и има богата програма - тренировки, мачове, игри, танцувални вечери. След него най-талантливите получават предложение да се присъединят към съответната възрастова група.
За тези, които не са от града има осигурена квартира и храна, както и училище. Жилищата са в блоковете където живеят и състезателите от първия отбор.
„Школата е по-скоро със социална функция. Идеята не е задължително тези деца да правят голяма спортна кариера, а по-скоро да спортуват, да са здрави, да са в залата, а не пред компютъра, да играят, а не да се дрогират. Да се учат на дисциплина, ред, хуманност, уважение. В този смисъл може да се каже, че в Тренто се правят първо хора, a след това и спортисти", допълва Радостин Стойчев.
От миналата година той има амбицията да има такава и за българските таланти. Спонсорите са готови да помагат, но все още чуждестранни играчи нямат право да се състезават в първенствата. През това лято ще се работи освен в тази насока и по подобренията на залата, както и за изграждането на тренировъчна база и център за възстановяване. Въпреки че и сега Тренто разполага с едни от най-добрите условия.
Добрата работа в първия състав и школата се радва и на добро отношение от страна на хората в 113 000 град.
„Ще дам само един пример. Излизайки от къщи веднъж, ме поздрави един напълно непознат човек. Просто спря колата на улицата, слезе, пресече и дойде да ми честити спечелената купа. Мъж, който не съм виждал никога. Такова нещо не ми се е случвало в България. В Италия хората гледат с доброта и радост на успехите ти. Надявам се негативизмът в България да отмре в следващите години", заявява Стойчев след като в края на януари спечели единственият трофей, който още му липсваше - Купата на Италия.
Още нещо обаче трябва да се промени у нас, за да се стигне до реализирането на подобен проект. „Първото е спортът да стане държавна политика. В много голяма част от развитите в това отношение страни, правителствата помагат много. Второто е въвеждането на закон за спорта. Такъв у нас липсва, а в много други държави играе важна роля. За да могат хората, които дават пари за спорта, да ползват съответните данъчни облекчения. В страната ни има добра почва за развитие. Българинът обича да играе, да гледа спорт, да коментира. Има и друг аспект. Не по-малко важен, социалният. Спортът създава приятелства, има и образователна функция. Вади децата от компютърната зала. Това е важното. Държавата може да помогне и с изграждането на площадки, на тренировъчни съоръжения, да се рекламира спортът. Каузата не е загубена", убеден е треньорът.
