Търсенето на спортни герои е присъщо на всяка нация. Вероятно обяснението е в магията на състезанието, в което успехът им вдига масово адреналина.
При американците и британците има тенденция медийната машина да "построява" имиджа им, но като цяло там такива има постоянно. Някои са еднодневки, други остават легенди.
Ние си имаме Григор. И не ни трябва медийна машина да го разпознаем. Харизмата му и огромният талант са неговите основни оръжия.
Денят, в който той играе голям мач, лесно може да се познае дори да сте неосведомени за часа и турнира. Просто отворете социалните мрежи.
Толкова много статуси, толкова коментари, люшкане в емоции. Поне един ваш приятел коментира Григор. Това без съмнение е най-популярният българин в момента. Едва на 23 години той пише приказка, която търсим да напипаме в ежедневието, но се оказва, че сме я чели само като деца.
Търсим герои. Опитваме да разтъркаме и национално-патриотичния си комплекс, че нищо не върви, заплатата е малка или се прегърбваме от работа твърде млади. А на екрана той е усмихнат и сякаш нищо не може да го спре поне да бъде позитивен.
Е, примерът на един млад мъж, който е тръгнал от Хасково, а сега живее в Лос Анджелис не е ли това, от което имаме нужда? И неговата позитивна гледна точка за света.
Не е ли това мечтата, пък дори да не я наречем "американската мечта"?
Има талант, работи по няколко часа на ден упорито за успеха си и го постига. Той трябва да е острието на копието, когато опитваме да наредим пъзел на това "как се успява". Талант плюс работа. И малко късмет да откриеш рано в какво си добър.
Григор Димитров е лидер на поколение с профила си. Той е гадже на най-известната спортистка на планетата, но успява да прекрачи далеч извън това определение. Той е талантлив и красив, известен, харесван от колеги и фенове, излъчва успех. И го постига.
Той е от онези герои, в които не виждаш тъмна страна.
От януари насам профилите само на четирима тенисисти са били посещавани повече в сайта на ATP - Роджър Федерер, Рафаел Надал, Новак Джокович и Анди Мъри. Четиримата големи. Петият най-известен е Гришо. Както се казва - място в четворката "coming soon".
Димитров е пети и в списъка на 50-те най-конвертируеми спортисти в света за 2014 г., както се разбра наскоро. Някъде около Кристиано Роналдо. Това е толкова трудно да се асимилира, че чак да ти стане кеф, докато го четеш.
Не е маловажно, че Григор не е далечната от обикновения човек суперзвезда, пашкулирана и контактуваща със света със заучени съобщения чрез PR отдел. Той е активен и се заиграва с феновете си - и на живо, и в социалните мрежи.
Прави точните неща, понякога спонтанно като в случая с припадналото момиче край корта или подарената ракета на инвалид в Куинс.
Казва си мнението, участва в каузи (видеото за мир в Украйна, записано през февруари). Работи и на фронта на благотворителността, без да го тръби навсякъде.
Хората, които са работили или работят с него са готови да наредят монолог от суперлативи. "Сериозно момче", казва бившият му треньор Патрик Муратоглу.
Светът го харесва. Ние си го обичаме и (понякога твърде истерично) го подкрепяме, вперили поглед в неговите мачове.
Той е контраст с ежедневните герои на новините у нас. Не е втръснал на никого и не спираме звука на телевизора, когато го видим. Докара ни дотам, че се събираме пред екрани в паркове, за да видим как се бори на корта с хора от ранга на Надал, Мъри или Джокович.
Освен да ни радва с успехите си, той може да ни научи как да се радваме на разцвета на един избуял талант, който е излязъл от същата среда, в която толкова много такива в различни области, са били изгубени.
20 години след най-големия спортен успех на България, имаме нов повод да се събираме пред телевизорите и да гледаме заедно мач. Просто да споделим емоции без да се тюхкаме за тегобите на деня.
Тогава беше по футбол. Този път - по тенис.