Наполи е раят. Дори Бог го обича. Но аз не разбирах и мечтаех за бутонките на гения Роналдо

Преди да започна тази история, трябва да се извиня на Бог. И под „Бог“, имам предвид „D10S“... Г-н Марадона. Искам да се извиня и на баща си.

Защото когато бях на осем, извърших грях. Това не е грях според повечето хора, но за тези, израснали в Наполи, особено когато бях дете, това, със сигурност, беше грях. Тъкмо бях започнах да играя футбол в училище и нямах подходящи обувки. Нямах никакви, защото изобщо не трябваше да бъда в отбора. Бях твърде малък, наистина твърде малък.

Бях дребосък!

Но не ме интересуваше. Исках да играя футбол на всяка цена. Затова един ден се появих на училищното игрище с по-големия си брат. Трябваше просто да го гледам как играе. Но имах други планове. Накарах ги да ме пуснат на терена. Започнах да плача, хвърлих се на земята, докато не се съгласиха да ме вкарат в игра. Преструвах се, че умирам от рев. Накрая един от треньорите каза „Добре! Добре! Пуснете момчето да поиграе минутка.“

Мисля, че искаха просто да ме накарат да млъкна, но явно съм показал, че мога да играя, защото ме приеха в отбора с по-големите момчета. Бях щастлив, но сега наистина ми тярбваха футболни обувки. Всеки ден молех баща си да ми купи, но имаше два проблема.

Първо – семейството ми беше с много скромни възможности. Детството ми във Фратамаджоре – кварталът, в който израснах, беше доста тежко. По онова време нямаше нищо. Нямаше много работни места и родителите ми нямаха много пари, с които да ни издържат, беше почти невъзможно да му купят скъпи обувки.

Второ – аз исках не кои да е обувки, а много конкретен модел. Исках R9-ките. Обувките на гения Роналдо. Помните ли ги? Сребристи със синьо и жълто. Бяха епохални. Роналдо тъкмо бе играл с тях на Световното през 1998-а и постоянно мислех за тях.

„Татко, моля те, моля те, моля те, купи ми обувките на Роналдо.“

Всеки ден. Всеки ден.

„Татко, татко, бутонките!“

Когато се замисля, сигурно е искал да ме убие, защото единственият футболист, за когото баща ми искаше да говори, беше Марадона. Израснах с мита за Дон Диего и величието му, който, разбира се, е легенда по целия свят...

Но в Наполи?

В Наполи?

Той е като Бог. Баща ми искаше да ми купи чисто черни бутонки като на Марадона. Но му казах: „Не, не разбираш. Роналдо е най-великият.“

Ха-ха! Съжалявам, татко! Съжалявам, Дон Диего!

Баща ми беше голям фен на Наполи, а тогава Роналдо играеше за Интер и разплакваше неаполитанците. Но бях просто дете. Не разбирах, а и бях обсебен от онези обувки. И една вечер, изневиделица, баща ми ми каза: „Хайде, отиваме по магазините.“

Попитах защо.

Той ми отговори: „Ще ти купим обувките.“

Баща ми наистина нямаше излишни пари за харчене. Но някак си успя да намери. Заради мен. И дори не мога да ви опиша чувството, когато се разхождахме с него по улиците и магазините онази вечер в търсене на бутонките.

В първия магазин ги нямаше.

Във втория ги нямаше.

В третия ги имаше, но не в моя размер.

Обиколихме целия град.

Минахме през пет магазина – без късмет. Спомням си, че започна да се свечерява и че започнах да губя надежда. Накрая, магазините вече затваряха, но в последния намерихме R9-ките. И то в моя размер!

Знам със сигурност, със сигурност, че има един спомен, който ще остане с мен до края на живота ми, и той е как баща ми плаща обувките и ми ги подарява. Това е най-великият подарък, който съм получавал. А сега звучи дори малко смешно, защото, като професионален футболист, получавам толкова много бутонки безплатно, че накрая се губи смисълът. Сега не е нищо специално.

Но онези бутонки... уау! Усещането, когато ги обух, беше неописуемо, защото си мислех добре, може и да съм малък, може и да сме със скромни възможности, може и все още да не съм достатъчно добър... но носех тези бутонки и геният Роналдо също носеше същите тези бутонки... и може би, може би един ден ще бъда добър, колкото него.

Лъсках ги всеки ден. Играехме по терени, на които условията далеч не бяха перфектни. Играехме на прашни и каменисти места. И трябваше да чистя бутонките с парцал, защото знаех колко много баща ми е жертвал, за да ми ги купи. Носех ги толкова дълго, че в магазините спряха да ги продават, а в деня, в който се разшиха напълно, плаках. Наистина плаках, защото много си ги обичах. Бяха нещо свещено за мен.

Може и да съм луд, не знам. Но винаги съм бил такъв, както и семейството ми. Майка ми обича да разказва една история, в която съм детската градина. Когато е дошла да ме вземе, всички деца са си играели с конструктори – строели са къщи и там, каквото правят децата, а аз съм стоял сам в ъгъла. В началото не разбирала какво правя, но когато се приближила, видяла, че съм си направил малка топка от хартия и си играя сам с нея.

Трябваше да си напиша домашното по този лист хартия, но мислех единствено за футбол.

Мечтата ми винаги е била някой ден да нося фланелката на Наполи и да играя на „Сан Паоло“. Нямаше друга мечта за мен. Не исках да чувам за друг спорт. Не исках да чувам за нищо друго освен футбол. Но докато растях, не беше лесно. Ходех на проби за детските отбори в Интер, Торино, дори Наполи, но скаутите винаги ми казваха едно и също нещо.

Е, не го казваха точно на мен. Казваха го на баща ми, а той после ми казваше на мен. И винаги беше едно и също.

„Харесваме го, но е много нисък.“

В Италия хората не се свенят да говорят по този начин. Всички ме отхвърляха заради височината ми. След като и в Торино ми казаха това, бях на 14, и си казах, че не искам повече да опитвам. Признах пред семейството си, че се чувствам безполезен. Бях твърде нисък. Техника, сила, скорост – над всико това можеш да работиш и да го подобриш. Но височината? Какво можех да направя? Всяка сутрин се събуждах с мисълта дали не съм пораснал през нощта. И накрая казах на баща ми: „Невъзможно е, отказвам се.“

А той ми отговори: „Добре, и какво мислиш да правиш, щом няма да е футбол?“

Замислих се и казах: „По дяволите, какво ще правя?“

Затова продължих да играя в училище и накрая Наполи дойде и ми даде още един шанс, когато бях на 15. Имаше толкова много деца на пробите. Толкова много. Но по някаква причина скаутът видя нещо у мен и ме избра. Когато отидох в академията, беше невероятно, защото в семейството ми винаги са били фенове на Наполи. Но не можехме да си позволим да ходим на много мачове като малък. Затова, когато вече бях в академията, постоянно молех едно от момчетата, които подаваха топките, да ходя с него на „Сан Паоло“ и да стоя край тъч линията.

Чувството да бъдеш на стадиона, да почувстваш енергията на неаполитанците... Не мога да го опиша с думи. Помислих си „По дяволите, ако мога да изиграя поне един мач тук с фланелката на Наполи някой ден, мога да умра щастлив.“

Когато дойде време за първия ми мач през 2010-а, бяхме гости на Ливорно. Беше голям ден за семейството ми. Изключителна чест за момче от Фратамаджоре да играе с екипа на Наполи. Спомням си как се прибрахме вечерта след мача, баща ми ме взе от летището и по пътя към вкъщи го попитах: „Чакат ли ме в махалата?“

„О, не, не, не – отговори ми той. Късно е. Всички са много горди с теб, но стана късно и всички си легнаха.“

Отвърнах: „Стига, де!“

„Не, честно, съжалявам, но не искам да се разочароваш. Никой не те чака“, продължи с историята си той.

Но, разбира се, когато се прибрахме, целият квартал ме чакаше по улиците. Пееха и пускаха фойерверки, бяха ми направили и специална торта. Беше невероятно. А най-хубавото бе, когато видях лицето на майка ми, защото тя е по-луда фенка и от мъжете. Много пъти съм се прибирал и съм я заварвал да гледа повторения на мачове на Наполи. Крещеше към телевизора, а аз я успокоявах: „Мамо, какво правиш? Това вече се е случило!“

Наполи е в кръвта ни. А аз дължа всичко на клуба, въпреки че имаше и някои трудни времена. След като дебютирах през 2010-а, прекарах две години под наем във Фоджа и Пескара в Серия Ц и Серия Б.

Във Фоджа имах за треньор доста интересен човек. Г-н Зденек Земан. Знаех, че винаги е напрегнат и изисква много от играчите си. Беше като герой от стар филм. Всяка сутрин трябваше да ходим в офиса му, за да се премерим, и то на старите кантари. А той пушеше като комин вътре. Отваряхме вратата и димът излизаше на кълбета. Едва можеше да се диша вътре. Чувстваше се като в Милано. Веднъж го попитах: „Г-не, може ли да спирате да пушите, когато идваме?“

Той се замисли за секунда. След това изпусна още малко пушек и ми отговори: „Можеш да излезеш.“

Обожавах го. Разбирахме се страхотно. Той наистина вярваше в мен, а може би за хора като мен, наистина трябва да има хора като него, които да повярват в теб. Отбелязах 18 гола в озни сезон, а когато Земан бе нает от Пескара, от Наполи ми позволиха да отида с него. Това беше много, много важен момент. И беше много много важна година, защото тогава срещнах съпругата си – Джени.

Ако знаете нещо за италианците от Севера, няма да се изненадате, че се запознах с Джени чрез братовчед й, който беше учил във Фратамаджоре с мен. Откъдето идвам аз, всички се познаваме. Веднага поисках да сме заедно. Проблемът беше, че живеех на 250 км в Пескара.

Казах й: „Ела при мен.“

Но ако наистина познавате италианците от Севера, може би се досещате, че родителите й забраниха. Не й позволиха да ме последва. За нищо на света. Затова имах двойна мотивация в онзи сезон. Трябваше да убедя Наполи да ме прибере обратно, за да мога не само да изживея мечтата си и да играя за клуба, но също така да бъда с Джени.

Нямаше кой да ме спре онзи сезон. Вкарах 19 гола и след края имах среща с г-н Мацари – тогавашният треньор на Наполи, който ми каза: „Ако искаш място тук, ще трябва да си го спечелиш сам.“

Спомням си, че му отговорих: „Няма проблем. От малък никой не ми подарявал нищо.“

Наистина, нямаше нещо, което може да ме спре. Спечелих си мястото. Още в началото на сезона вкарах първия си гол на „Сан Паоло“ срещу Парма. И той беше много специален, защото тъкмо бяхме научили, че съпругата ми е бременна с първия ни син. Взех топката и я пъхнах под фланелката и й посветих гола. Спомням си как публиката скандираше името ми.

Не можеш да опишеш това чувство. Това е нещо, което трябва да изпиташ в сърцето.

Минаха вече шест години и аз продължавам да нося тази фланелка и все още изпитвам същата емоция, когато вкарам гол за Наполи. Това значи много за мен, защото съм горд да бъда част от града си. Чувам как някои говорят лоши неща за Неапол, но според мен, това означава, че те просто не познават града. За мен, това е най-великият град в света. А ако не ми вярвате, попитайте някой от съотборниците ми.

Вижте колко много останаха тук, вместо да преминат в някой от по-големите отбори. Някои са тук от три-четири сезона и не искат да си тръгват. Капитанът ни Марек Хамшик – човекът е словак и е тук от 11 години. Когато питам съотборниците си защо искат да останат, те ми отговарят: „Обичам града, обичам живота тук, обичам феновете.“

Затова, когато някой говори лоши неща за Неапол, трябва да се осъзнае. Дори Господ обича града. И под Господ, разбира се, имам предвид г-н Марадона.

Единствената ми цел в момента е спечелим титлата. Беше съкрушително, когато не успяхме да се класираме за Световното първенство с Италия. Нямам думи да изразя разочарованието си. Все още го чувствам. Но трябва да го забравя и да се фокусирам върху това да спечелим първа титла за Наполи в моя живот. Искам да го направя за града, за квартала, за приятелите ми, за семейството, за децата ми.

Винаги когато излизам да играя на „Сан Паоло“, ме побиват тръпки. Защото мисля какво означава това за семейството ми и за всичко, което е жертвал баща ми през годините, за да ме подкрепя да продължавам да се боря. Не знам какво му е коствало да ми купи онези бутонки, но знам, че не му е било лесно. От неговата саможертва започна мечтата ми. И сега мога да играя на терена в родния си град, и да ме побиват тръпки, когато си помисля: „Това е мястото, на което е играл най-великият футболист за всички времена. Това е мястото, на което е играл Марадона.“

С цялото ми уважение към Роналдо, сега, когато пораснах и познавам историята, трябва да бъда честен и да призная, че Марадона е най-великият футболист, раждал се някога.

Г-н Роналдо, имахте великолепни бутонки. Бяхте гений. Вие бяхте моята мотивация. Но аз съм неаполитанец и трябва да кажа, че има само един крал и неговото име е Диего.

Новините

Най-четените