Ръката в черна ръкавица показва вдясно, после топката отива натам, разсичайки мократа трева. Излиза в тъч, а подателят на паса се ядосва. Но бързо му минава и след секунди отново показва като регулировчик. „Тичай тук, чакай топката там...".
В 51-вата минута германският десен бек Саша Ритер пробива отдясно... като германец и подава топката в краката на номер 9. Гол. Усмивка, но не и бурна радост. Намигане към мениджъра Мартин Йол, който се хили доволно. Двамата са като заговорници. 1:0 и Фулъм бие Тотнъм на негов терен за първи път от 10 години.
Димитър Бербатов играе с огромен кеф, вероятно най-свободния и експресивен футбол в живота си. Освен когато си цъка с Томаш и Кючуков на малки вратички някъде из София. С Йол се разбират без думи, а какво повече му трябва на човек в работата? Да си я обича, да бъде разбиран и уважаван за таланта си, да има опит на преподавател в Оксфорд, да излиза всяка седмица без напрежение на сцената, знаейки, че няма как да има грешен ход.
Бербатов мина през месомелачката на Манчестър Юнайтед, спечели каквото спечели, вкара, колкото вкара и направи име на звезда. Сега вече, извън свръхнапрежението, просто показва футбола на сърцето си.
„Обеща ми нещо и го изпълни - усмихваше се широко Йол. - За втори път го прави, така стана и на мача със Стоук. Той е невероятно момче. Каза ми да бъда спокоен за мача с Тотнъм, просто поиска един ден повече почивка. Разбира се, дадох му."
Отношенията на Бербатов с Йол са като на редник с младши сержант в казармата. Ама от тия, дето са се сдушили и работят в комбина. Правиш това и това, получаваш ГСП. Справка - не е груба селска проява, а гарнизон с преспиване. Обрисувано най-общо, това е тактиката на Йол към единствения му играч със способности да прави каквото си иска на терена. Когато имаш един творец в отряд от бояджии, трябва да го цениш, нали?
Макар че да наречеш Бербатов редник е лишено от вкус, защото неговата игра не се побира в казармените униформи и правила.
Преди години в интервю за марковото списание „4-4-2" Мат льо Тисие разказа за дните си като играч. Помните Мат, нали? Онзи грозноват симпатяга с крив нос и възпълно тяло, който правеше каквото поиска, вкарваше изумителни голове откъдето си иска и препарираше съперниците години наред във Висшата лига. Остана си цял живот в Саутхемптън, където бе Бог, разбираха го и го оставяха да прави нещата, както си иска.
„На мен ми се разминаваше, когато се напивахме. Ядях каквото искам, боб, чипс, риба... Защото в събота правех разликата." Това разказа Мат. И днес го помнят, а няма да го забравят и след години.
Бербатов във Фулъм ще остави ярка следа, независимо дали играе там само този сезон или още 2-3. Съвсем скоро той ще влезе и в отбрания клуб на 100-голови играчи във Висшата лига (с тия темпове - някъде към януари догодина най-късно).
За нас, българските фенове, темата с освободения и експресивен талант на деветката е още по-болезнена в тази седмица, когато идват мачове на националния. Оглеждаме състава, и вътре го няма името на Бербатов. Няма нужда да връщаме плочата и пак да повтаряме старата история, защо, как и какво би било ако не се бе отказал. Просто ни липсва някой, от когото да очакваме нещичко различно.
Но това е друга тема. Йол и Бербатов показват нагледно колко е важно между мениджъра и играча да има разбиране, уважение и понякога дори заговорническа близост. В Манчестър в един момент Бербатов загуби това отношение от Фъргюсън. Но край Темза нещата отново са нормални и Димитър получава ГСП-та, връзва басове с треньора си, а на терена води отбора към победи. Показва тениски с надписи под екипа, снима се в Harlem Shake в съблекалнята... Забавлява се. С широка усмивка и освежен.
На щастливия човек всичко му се получава с лекота.
