Трансферният прозорец е един от най-приятните и един от най-лошите моменти от годината за всеки футболен фен. Или любимият ти отбор е свързван с играч от световна класа и си в очакване на трансфера, или в игра влиза тактиката на дебненето за изгодни сделки в последния момент. В медиите е пълно със спекулации и слухове. И много несигурности.
Кой задава трансферната цена? Наистина ли трансферите без сума са безплатни? Как клубовете оценяват работата си на пазара? Какво правят посредниците и защо са нужни на двете страни?
На всички тези въпроси отговаря експертът на ESPN в тази сфера Габриеле Маркоти.
Въпрос: Слуховете, които чуваме и четем всеки ден, са лъжи, нали?
Отговор: Отчасти, да. Но някои може и да не са напълно измислени. Може там някъде да има източник, дори и второразреден. Когато една медия се позовава на друга медия за новината си, това означава, че самите те не са намерили нов източник на информация, чрез който да потвърдят историята. Казано по друг начин – нямат свой източник и затова са принудени да цитират другото издание.
Други истории имат истински източник, но той е заинтересована страна. Например – клуб или агент може да подшушне на някого, че отбор А или Б има интерес към играч В. Това може да е истина, но може и да не е. По различни причини. Всеки трябва да се научи сам да разпознава достоверността на информацията.
Съвсем различна ситуация може да се получи, когато излезе публикация в една държава във вторник и бива цитирана в друга в сряда (често срещано в българската действителност – б.а.). Тогава, в четвъртък, историята се появява отново в първата медия, предлагайки „потвърждение“ на информацията си, цитирайки втората медия. А, всъщност, цитират сами себе си. Това се случваше често в миналото, но по-малко сега, когато новините в интернет са с цикъл от 24/7.
А какво можеш да кажеш за източниците на информация?
Хората не разбират, че във футболния свят твърде много хора знаят какво се случва. Някои знаят цялата история, други – само части от нея, но във футбола се говори много. Играчите имат семейства, приятели и съотборници – всеки от тях може да е източник на информация. В клубовете има шефове, директори, скаути и треньори, които също говорят. И, разбира се, агентите и различните посредници.
Но защо? Не е ли по-добре подобна информация да се пази в тайна?
Зависи от ситуацията. Клубовете си имат пресаташета, чиято работа е да дават информация на медиите – начин да бъде контролиран потока от информация. Някои неща се коментират, други – не. А понякога и нарочно лъжат (пак често срещано у нас – б.а.). В други случаи казват цялата истина. Но дори пресаташетата да не казват нищо, има други канали, по които да се научи за трансфер.
Ето, например, Манчестър Юнайтед открито заяви интереса си към Аарън Уан-Бисака още преди да го привлече. Това е добра стратегия, защото всичко е ясно. Същото важи и за агентите. Добрите знаят перфектно кога да кажат нещо и кога да замълчат.
Друг път самият клуб иска да разкрие дадена информация, за да задоволи феновете. Така показва, че се опитва да направи нещо. Освен това името на отбора е по всички заглавия и челни страници. Това понякога може и да ускори сделката.
Най-добрият пример, за който мога да се сетя сега, е с трансфера на аржентинския нападател Габриел Батистута. През лятото на 2000 г., Рома търсеше централен нападател, но бе цитиран, че смята цена от 40 млн. долара за 31-годишен нападател за прекалено висока. Което е така и сега, още повече тогава. Собственикът Франко Сенси бе решил, че това са много пари, но треньорът Фабио Капело бе казал пред един вестник, че сделката е на път да се случи, въпреки че Сенси е казал „не“.
Когато историята излезе във вестника на другата сутрин, телефонът на Сенси започнал да звъни непрестанно. Започнал да получава поздравления за амбицията си и за това, че е готов да извади сериозни пари. Феновете пееха името му по улиците. Изведнъж, той се превърна в герой и трябваше да се съгласи на сделката. Рома спечели титлата следващия сезон.
Но има и много случаи, в които поне една от страните иска да запази тишина. За щастие, има редица заинтересовани участници в сделката, които са готови да говорят. Още повече, когато става въпрос за посредниците.
Разкажи пак какво точно правят тези посредници? Защо клубовете не могат да си говорят директно?
Просто казано, посредниците вършат това, което на клубовете им е забранено. Като да говорят с играча, без разрешението на настоящия му отбор. Което не е позволено. Преди да преговаряш за даден играч и да дадеш оферта за него, искаш да знаеш колко ще ти струва под формата на заплати и за срока на договора. Това е работата на посредниците. Те могат да отидат и директно при клуба и да попитат каква би била исканата цена.
Работи и в обратния ред. Ако имаш футболист, когото искаш да продадеш – за да вземеш по-добър на неговата позиция или просто за да вкараш пари в касата, може да наемеш посредник, който да го каже на медиите. Понякога агентите вършат тази работа. Това позволява на клуба да излезе и да опровергае слуха – или заради феновете, които може да не са съгласни с неговата продажба, или заради самия футболист, тъй като никой не обича да чуе, че не е достатъчно добър за отбора си. Да не говорим и че в момента, в който сложиш етикет „продава се“ на някого, цената му веднага се срива.
А как се определят цените? Пазарът е свободен, т.е., който даде най-много, той печели, нали?
Не точно. Всъщност, пазарните оценки на играчите са доста безсмислени. Те са комбинация от фактори: талант, възраст, националност – играч с паспорт от страна от Европейския съюз е по-ценен, например, срок на договора, местните таланти са с по-висока цена и т.н. Но по високите етажи тези неща нямат особена стойност. Клубовете често вярват, дали е правилно или грешно – това е друг въпрос, че талантът е нещо много рядко и само определени играчи „стават“.
Ето ви Еден Азар за пример. Реал Мадрид плати около 110 млн. долара + бонуси за него. Това не означава, че „кралете“ биха били също толкова доволни, ако вземат 11 играчи за по 10 млн. долара. Футболистите не са стока в този смисъл на думата.
Друг пример – цените се определят от нуждите и възможностите на клуба. След като Неймар напусна Барселона в посока ПСЖ за почти четвърт милиард долара, каталунците „седнаха“ на купчина от пари и отчаяно се нуждаеха от крило. И похарчиха 120 млн. долара за Усман Дембеле от Борусия Дортмунд. Той добър футболист, но може да се каже, че ако се бяха пробвали за Дембеле в началото на лятото и преди продажбата на Неймар, можеха да си спестят половината от тези пари. Времето, в което правиш бизнес, е много важно.
Има значение и кой е купувачът. През лятото на 2016-а Рен продаде централния полузащитник Абдулайе Дукуре на Уотфорд за около 12 млн. долара. По-голям и по-богат клуб също имаше интерес и бе предложил 20 млн. за халфа, но той беше вариант №2 за полузащитата им. Тъй като успяха да вземат топ целта си, Уотфорд успя да купи Дукуре за цена с 40% по-ниска. И тези неща се случват постоянно. Много трудно е за големите отбори да купят някого, без продавачът да вдигне цената до небето.
Какво можеш да ни кажеш за откупните клаузи? Защо изобщо някой би се съгласил на такива?
Това е още един фактор, който обърква пазара. Но първо трябва да разграничим различните откупни клаузи. Например, в Испания те са стандартните – играчът има право да напусне отбора срещу дадена цена.
В други случаи самият футболист иска такава клауза да бъде включена в договора му, заради което прави и различни саможертви – като да се съгласи на по-ниска заплата например. По този начин играчът „залага“ на себе си и ако направи страхотен сезон, потенциалният купувач няма да бъде спрян да го вземе от откупната му клауза или по-високата цена, искана от отбора му.
А свободните трансфери? При тях също има цена, но тя е малка, а футболистът получава по-висока заплата, или?
Да, грешно е да ги наричаме свободни трансфери. Когато Емре Джан напусна Ливърпул за Ювентус „без пари“, той не само получи сериозно увеличение на заплатата си, но и около 18 млн. долара бяха платени за комисионна на агента му. Същото може да се каже за случаите на Аарън Рамзи и Адриен Рабио. С единствената разлика, че агентът на Рабио е майка му.
Разбира се, по-евтино е от истински трансфер, но, със сигурност, не е безплатен.
Какво е нещото, от което най-малко разбират феновете за трансферите и цените?
Много все още не разбират как клубовете оценяват играчите си и как определят колко са им стрували. Когато един отбор купува играч, той разпределя цената му според срока на договора. Например, ако играч А струва 50 млн. долара и подпише петгодишен договор със заплата от по 5 млн. долара на година, то той струва 15 млн. долара на година на клуба (10 млн. цена за всяка година от договора му + 5 млн. под формата на заплата). Ако играч Б пристигне като свободен агент и подпише петгодишен договор със заплата от по 20 млн. долара на година, то той излиза по-скъп от играч А.
Но не всичко е толкова просто. Да предположим, че и двамата играят слабо и след два сезона трябва да бъдат продадени. В случая на играч А – ако бъде продаден за поне 30 млн. евро, означава, че клубът си е върнал инвестицията, защото на толкова се оценяват първите две години от договора му. Ако играч Б бъде продаден, то всяка трансферна сума за него би била печалба, защото е пристигнал като свободен агент. Но не бива да се забравят 40-те милиона, платени му като заплати. Освен това, именно заради високата му заплата, ще се намерят по-трудно купувачи, които и да дадат трансферна сума за него.
Разпределянето на цената на футболиста за по-дълго също е много важно и много клубове го правят. В случая на играч А – ако след две години той подпише нов петгодишен договор със заплата от 6 млн. долара на година, той ще е щастлив, защото получава 20% увеличение. Но и клубът ще е щастлив, защото ще разпредели остатъчната му стойност (30 млн. долара) за още пет години и така ще свали цената му на 12 млн. долара на сезон (6 млн. в цена + 6 млн. в заплата).
Така плащат 20% повече на него, но и спестяват 20%. И всички са доволни.
