Казват, че най-тъмно е преди разсъмване. Колко ли още мрак има да изтърпи раята в държавата на СРС-тата, доносите и ферментиралата бира - светлината ще дочакат само най-търпеливите.
Онази шепа клетници, за които принципно чашата винаги е наполовина пълна, вместо наполовина празна. Напоследък оредяваща откъм куражлии група, чиито устни преди да кажат „не", мълвят с доза инат: „а бе, да". Такива сме си, непоправими оптимисти, че дори на инат, тази страна ще я има.
Напоследък не останаха поводи за национална гордост. Зимата ли ги отвя, грипната епидемия ли ги постави под карантина - това не се наемам да твърдя със сигурност.
Само не ми говорете пак за кризата. Вече ми писна да ме баламосват с нея. Криза, та криза! Криза, ама каква? Криза на народ без ценностна система, криза на семейното огнище, криза в уважението между приятели и врагове?
Ако ще е така, нека говорим тогава за кризата. Но тя не превръща децата ни в лоени топки, нито им продава мазните банички в стола. Не им завива и цигарите с марихуана по светло зад ъгъла.
Не кризата допуска в час по физическо обезформени тийнейджъри по джинси и отново не кризата дава власт на мързеливи начални учителки да заменят часовете по спорт с тези по музика.
Не ни е виновна кризата, че само като се обърна и виждам уродливото лице на пошлостта и интригата. На това как пет лева скарват брат и сестра, а натрупван с години гняв от липсата на майчина ласка превръща едно момче в сериен убиец.
Не знам дали от кризата, но спортистите ни стават все слаби и по-мекушави и заприличват на желирани мечета. Онези, многоцветните, с натрапчивия вкус на горски плодове. Цял пакет от тях докарва такива позиви за повръщане, че после цяла седмица ви се повдига само при мисълта за бонбони.
Повдига ми се и на мен. От крадливи началници, за които спортът е като казан за чорба на задължителния ски-курс на Мальовица. Студентите от НСА ще ме разберат най-добре. Куцо и сакато (б.а. най-вече емоционално и умствено) върти лакомо черпака.
Псевдомилионери и псевдошампиони, по-измислени и най-измислени герои. Всички са в криза. Включително и допингът. Така, де, скоро не са ни хващали, но бъдете сигурни, че дори за положителни проби пак ще е виновна кризата.
Седя си в заведението и мрачно си ровя в салатата. Днес ми е трудно даже да се преструвам за онова с чашата. Толкова ми е притъмняло напоследък, че май трябва да си запиша час при очен лекар.
Хвърлям по един поглед към мача и ми става още по-тъпо. Като не върви, не върви. Тази вечер Юнайтед са трагици. Ще падат. Крайно време им е. Всеки пада. Въпросът е после дали му стиска да се изправи.
Гледам около мен само вкиснати лица. Барманът и той скръстил ръце и зяпа в плазмата. Управителят блуждае с поглед в екрана, но вече за десети път го чувам да обяснява, че е от Ливърпул и не му дреме кой ще бие. Едната сервитьорка е сърдита на другата, била я прецакала с графика. Встрани бивш министър се ядосва, че е бързал специално за мача, понеже бил сигурен, че Бербатов ще вкара.
И като стана дума за Бербатов... той току що го направи! ОТНОВО. Нямаше да разбера, ако заведението не се бе разтресло от мощен другарски рев - „Гоол".
Да, Бербатов наистина ликуваше. По неговия скромен, идиотски начин, само с една невинна усмивка и наведена глава, докато останалите пробваха да му изтръгнат и малкото останала коса.
Барманчето и управителя се прегръщаха все едно се е разписал брат им. В същото време ми стана интересно дали някога братът на Димитър Бербатов изпитва такъв екстаз при негов гол?! Отказвам се да мисля по този въпрос.
Несправедливо е, но никой не си избира роднините на този свят. И на Джон Тери може би му е неприятно, че баща му е пласьор на дрога, но се е примирил човекът.
От кавгата на сервитьорките няма и следа. Двечките плакнат очи в синеоката деветка на Юнайтед и кълнат наум хубавата Елена.
Хвърлям таен поглед към масата на бившия министър. Той пък е хвърлил сакото и разпалено обяснява, че няма по-голям от нашия на „Олд Трафорд".
Пред плазмата вече има правостоящи. Следващият залп ни праща директно на първия ред на стадиона в Блекпул. Бербатов отново бърше нос и крачи нескопосано с дългите си крака към центъра. Току що е пратил топката за втори път в мрежата. Заведението жужи като кошер, поръчките във вторник вечер валят. Хората вече са в настроение. Разпознавам ги по приповдигнатите гласове.
Навън все още е зима. Припомня ми го леденият вятър и снегът. Потръпвам, но този път от удоволствие. Ще повървя пеш, за да се порадвам още малко на Бербатов. Ей така, наум.
Ще си го спомня как смотано се радва на всеки свой гол. Толкова е срамежлив, че чак ме кара да се смея. Не, не му се подигравам. Възхищавам му се. И му благодаря. За това, че е именно такъв. За това, че го има. За това, че ми припомни колко страшно тъмно е винаги преди изгрев слънце. Какво пък. Вече знам какво ще си поръчам следващият път. Разбира се, че „Един Бербатов на разсъмване"!
