Атлетико Мадрид отново е на гребена на вълната. Войниците на Диего Симеоне са на финал в Шампионската лига след свирепа битка с немската машина Байерн Мюнхен. Освен това продължават гонитбата на титлата в Испания.
Да, отборът няма да остане в историята с най-зрелищния футбол. Прагматичността и несломимият дух обаче го превърнаха в дежурен фаворит за най-значимите трофеи.
Победите са си победи, но един клуб е истински голям заради своите традиции. Тази на Атлетико датира от времето, когато самият Симеоне гореше на терена заедно с Любо Пенев и останалите титани, извоювали златния дубъл преди точно 20 години.
Всичко започва през юни 1995 г., когато Радомир Антич е назначен за треньор и връчва на президента Хесус Хил (вече покойник) списъка с футболистите, които желае да бъдат привлечени. Докато разглежда имената, босът избухва в смях.
- Милинко Пантич, 29 години, Паниониос от Гърция. Сериозно?! Този няма как да играе в Испания.
Нито един от мениджърите на Атлетико не си мърда пръста. Всички смятат, че Антич просто иска да уреди с много пари стария си сръбски приятел.
Да упорстваш в такава ситуация е рисковано и нерентабилно, но въпреки това специалистът не се отказва. Дори предоставя касета с мачове на Пантич.
- Няма да съжалявате - обещава на ръководството.
- Добре. Но ако този се провали, ще приспадна заплатата му от твоята - строго отговаря Хил.
Антич е готов на всичко и двамата си стискат ръцете. Новият халф каца в Мадрид след седмица. И започва толкова вихрено, че треньорът не прекарва дори секунда в тревоги за портфейла си. В първия кръг бележи от фаул, после блесва с няколко асистенции. Скоро изпълнява всички статични положения.
В края на сезона на сметката му личат 10 гола и 20 асистенции. Изиграва решителна роля за титлата заедно с Любо Пенев. Вкарва единственото попадение във финала за купата срещу Барселона.
Златен дубъл - звучи фантастично. Понякога обаче дори подобен триумф не е достатъчен, за да влезеш завинаги във футболната история. В случая на Пантич това става напълно случайно.
28 януари 1996 г. Запалената почитателка на Атлетико Маргарита Луенго разговаря с приятели в заведение близо до стадиона - позната картина преди домакинските мачове. Изведнъж тя забелязва огромен огромен букет от карамфили, оставен във ваза до прозореца. И вика собственика. "Приятелю, дай ми 4 от тези цветя - днес Атлетико ще вкара точно толкова".
Посетителите аплодират, а съдържателят с радост изпълнява молбата на Маргарита. След всеки гол тя хвърля по едно цвете на терена, а накрая ръцете й са празни - резултатът е 4:1. Пантич се разписва два пъти от ъгъла на игрището и затова два от карамфилите падат точно до флагчето.
Докато се подготвя да изпълни поредния корнер, Милинко небрежно отмества цветята някъде встрани. Тогава Луенго изписва специално послание върху малко листче: "Не хвърляйте карамфилите, защото те са за вас". И го предава на сръбския магьосник чрез един от администраторите на клуба.
Пантич е дълбоко развълнуван и моли за адреса и телефона на фенката. Няколко дни по-късно й звъни и поднася извиненията си. А на следващия домакински мач й подарява своя фланелка.
"Той е не само прекрасен играч, но и изключителен човек. Срещала съм малцина с такива морални ценности", поразена е Маргарита.
Оттогава на всеки двубой на "Висенте Калдерон" до ъгловото флагче лежи букет от 24 карамфила - 12 червени и 12 бели. Тази традиция вече е на 20 години, а на Луенго отдавна не се налага да хвърля цветя през огражденията. Днес с уважение я допускат чак до терена.
Веднъж Роберто Карлуш не разчита правилно ситуацията и нервно изритва букета. От трибуните се понасят такива оглушителни освирквания, че бразилецът е принуден да вдигне ръка в знак на извинение.
А ако дори съперниците уважават собствените ти традиции, значи всичко си е струвало.
Вижте повече в галерията.
