Днес Михаел Шумахер навършва 44 години. Малко след като се отказа за втори път от Формула 1. Германецът, чиято кариера в световния шампионат започна през вече далечната 1991 с фурор на „Спа" си тръгва със 7 световни титли, 91 победи, 68 спечелени квалификации, 77 най-бързи обиколки, 308 старта и т.н. В статистическо отношение едва ли някога ще се намери друг пилот, който да подобри постиженията на Михаел.
С Шумахер и неговите успехи и провали, е свързана почти цялата най-нова история на Формула 1. Той се появи в началото на 90-те години, когато в световния шампионат властваха супер звезди като Айртон Сена, Ален Прост, Нелсон Пикет, Найджъл Менсъл, успя да се наложи като изгряваща звезда в тяхно присъствие и като шампион в тяхно отсъствие. Много пъти е ставало въпрос, че в някои от силните си сезони Михаел не е имал сериозни съперници и донякъде това е вярно, но историята учи, че няма как да станеш по случайност световен шампион във Формула 1.
В средата на 90-те години Михаел вече имаше две световни титли, но факт бяха и първите големи скандали - пример за това е ударът с Деймън Хил в Австралия, напълно умишлен, който направи Шуми шампион за 1994. После дойде трансферът във Ferrari, който дълго време заплашваше да се превърне в кошмар и да не забравяме другото голямо злодеяние на Михаел - ударът с Жак Вилньов на „Херес" през 1997, тогава обаче съдбата реши в зоната за сигурност да остане само Шуми, а канадецът успя да финишира и взе единствената си световна титла.
Формула 1 вече имаше своя отрицателен герой, а милионите негови фенове - германци и фераристи от цял свят, твърде често тези категории съвпадаха, предпочитаха да не говорят за неприятните случки, които хвърляха сянка върху блестящия имидж на идола им.
Няма смисъл да изброяваме случилото се с Михаел през годините, в които той пишеше и пренаписваше историята на Формула 1. Няма да ни стигне мястото. Но все пак трябва да отбележим, че той си осигури място в някои от най-интересните истории в историята на спорта - от техническите машинации на Benetton от средата на 90-те години, през възраждането на Ferrari и хегемонията на италианския тим до превръщането на Шуми в супер звезда от световен мащаб.
И на заден план почти винаги оставаше една друга негова дейност - в края на миналия и началото на този век Михаел години наред беше сред спортистите, които редовно даряват сериозни суми за благотворителни каузи. Парите му получаваха както детски и медицински фондации, така и пострадали от наводнения и земетресения. Но Михаел никога не е говорил по тази тема. И едва ли някога ще го направи. Единствената популярна благотворителна медийна проява беше участието във футболния мач на пилотите от Формула 1 и звездния тим на принца на Монако, организиран преди старта в Монте Карло.
В спортен план Михаел постигна нещо, което в известна степен успяха да направят преди него Айртон Сена и Ален Прост, донякъде Ники Лауда и със сигурност Емерсон Фитипалди през 70-те. А след него, всички шампиони искат това - да изградят около себе си целия тим. Интересното е, че Михаел го направи на два пъти, при това в различна обстановка. В Benetton в началото на 90-те Михаел далеч не е авторитет, но Флавио Бриаторе и Рос Браун бързо наложиха младока и това доведе до ранното пенсиониране на Нелсон Пикет. След това обаче във Ferrari Михаел успя да организира и подреди всичко и всички около себе си, той беше символът на тима - ако Шуми вървеше напред и Ferrari вървеше напред.
Концепция, която със сигурност би изправила косите на Енцо Ферари, но в ерата на Тод, Шумахер, Браун и Рори Бърни определено даваше отлични резултати. Почти винаги за сметка на Еди Ървайн, Рубенс Барикело и Фелипе Маса. Особено Барикело, който заедно с Михаел и Тод преживя един от най-срамните моменти в историята на Ф1 - тримата станаха едни от малкото освиркани на подиума след финала - в Австрия 2001, като преди това Тод нареди на Рубенс да пусне Михаел да спечели. Но в интерес на истината заповедите от бокса винаги са били част от арсенала на Ferrari и италианският тим никога не е крил това. Но успехите оправдават всичко, а в периода 2000-2005 те наистина бяха впечатляващи.
По отношение на Германия, Михаел Шумахер е пилотът, който на практика запали истински своите сънародници по този спорт. Преди него немците така и нямаха топ пилот - Ханс-Йоаким Щук остана в сянката на големите шампиони от 70-те, Щефан Белоф се състезава твърде кратко през 80-те, Ники Лауда, както знаем е австриец, а световният шампион за 1970 година Йохен Ринд, някогашният най-добър приятел на Бърни Екълстоун, макар и германец, се състезаваше за Австрия.
Шуми, Карл Вендлингер и Хайнц-Харалд Френцен бяха надеждата на немскоговорящите страни в началото на 90-те. И тримата стигнаха до най-високото ниво - състезанията с прототипи в група С и Формула 1 благодарение на Mercedes и въпреки, че тогава Михаел не беше определян като най-талантливия сред тях, точно той постигна най-големите успехи. След него обаче нещата се промениха сериозно - Себастиан Фетел и броят на германските пилоти на стартовата решетка във Ф1 през 2012 са само върхът на айсберга.
След три сезона след завръщането му на пистата Михаел се оттегли в края на 2012 като раздялата с Mercedes беше доста по-естествена от напускането на Ferrari в края на 2006. Сега наистина изглеждаше, че той сам е взел това решение и всичко звучеше логично - започналата му с парите на Mercedes кариера във Ф1 приключи в бокса на тима на германската компания.
Постиженията на Михаел във Формула 1 тепърва ще се анализират, ще четем спомени и разкази, ще разглеждаме архивни снимки и ако Бърни отпусне желязната си хватка върху тв правата, ще гледаме записи на състезания от близкото минало. И можем само да се надяваме, че Михаел няма да се скрие при Корина, децата и кучетата в Швейцария. А ще остане във Формула 1 - едва ли като тест пилот на Pirelli, но може би като тв коментатор. Защото той определено има какво да ни каже за Формула 1 и светът ще го слуша.
