Между песните и сълзите на националния стадион само допреди часове един спомен и въпрос не ми излизаха от главата. Беше на мача-реванш с „Шалке“ на „Фелтинс Арена“ и с групата приятели пристигнахме около 3 часа преди началото. Седнахме да пием бира и когато започнаха да прииждат феновете на немския отбор един от тях се отдели и дойде право към нас. Поиска да ме попита нещо и седна до мен. Сподели, че е изумен от публиката на мача в София и ми каза, че не е виждал такава подкрепа, 90 минути, всички, независимо от резултата.
Почудих се как точно да му отговаря, защото моят немски не бе достатъчен да му дам пълен отговор, пък неговият английски не бе достатъчен да го разбере. Помислих и му казах само две думи: магия, любов. Погледна ме и сякаш разбра. До мача продължихме да пием заедно бира и разменихме едва няколко думи. Снимахме се за спомен и се разделихме. Но всъщност този въпрос си стои в мен и продължавам да му търся изчерпателния отговор.
„Левски“ е мистерия.
Как иначе да опишем невероятната история на една мечта на няколко момчета, извървяла пътя от софийския квартал до любовта на половин народ?! Клуб, станал национален феномен, макар да е започнал като един сред стотици. Избрал името на Апостола, както и много други отбори, които времето постепенно позаличи. Как иначе да обясним този инат, с които препотвърждаваме любовта си към него независимо кой и как се опитва да му посегне?! Това упорство, с което дори когато не сме на стадиона сме там; дори когато целият ни футбол се свлича ние намираме сили в себе си да не махнем с ръка.
„Левски“ е истински.
Защото в себе си носи всичко от живота, върховно щастие, радост, еуфория. Но и тъга, сривове, дори унижение. И тества предаността и любовта на тези, които са му отдадени и са го направили част от себе си, от своя живот и своето наследство. Заедно сме празнували, плачели, тъгували, страдали. Събрал е всичко в историята си, от спорта до неспирните криволичения на българската съдба. Обичан и притискан, преследван преди да бъде укротен в 1969 година. Понякога те вбесява до крайност и те праща точно там, където отново и отново да се дадеш сметка колко е голям. Горд дори, когато е загубил, силен дори, когато е спортно слаб.
„Левски“ е естетика.
И сега като гледам числото 100 не мисля за купи, а за моменти. За морето от синьо на пълните стадиони, което бавно се поклаща и изпълва погледа. За секундите на екстаз, които взривяват всичко около нас – голът на Кайзера срещу „Рейнджърс“, този на Томашич срещу „Удинезе“, головете на Гунди, които моето поколение е виждало единствено на запис. Ние сме част от тези фенове по света, които са в състояние да разделят спечелените купи на красиви и не толкова, на извоювани с хубава игра, която пълни душата и окото и такива, които са дошли най-вече заради воля, дух, инат, късмет. И до ден 1 днешен най-трудния урок за пристигащите в клуба футболисти е, че предаността, упоритостта и себераздаването са най-важни, а другото е само следствие. Урокът, че често един гол е по-красив и паметен от една купа.
„Левски“ е същинска част от нас и отговорност.
Ние не сме просто фенове, привърженици, зрители. Ние сме тъканта на този клуб, той е неотменима част от нашата идентичност, по-непреходна от почти всичко в живота ни, по-маловажна единствено от семейство, род и нация. Както обичаме да казваме помежду си, това е чест. Но е най-вече неотменима част от това, което сме като индивиди и като общност, непонятна за околните страст и привързаност.
„Левски“ е и голяма отговорност.
За продължаване на традицията, за съхраняване на паметта, радостта от играта. За повечето от нас предаването на традицията е сред най- съкровените и важни бащински задачи, които трябва да свършим. Да въведем своите деца в каузата „Левски“ и да ги видим със сините шалове е не просто удоволствие, а чест.
„Левски“ е институция.
Не плод на заповед или закон, а съграждана трудно и търпеливо общност от съмишленици, вековна щафета от поколение на поколение, от бащи на деца и внуци. Много повече институция със своите неписани правила, отколкото повечето тежки пародии на ежедневието ни. Надживяла цели политически режими. Нека на този ден кажем на висок глас и за цялата подкрепа на левскарите за болните сред тях, за десетките жестове на помощ и съчувствие, които почти винаги остават извън прожекторите и медиите. За десетките дарителски кампании, които никога не влязоха в новините за сметка на хвърлените бомбички и димки. За онази тънка линия, която връзва едно поколение със следващото и предишното и носи името на любимия отбор.
Подобава на нашия клуб да направи такъв паметен юбилей!
Това, което преживяхме спира дъха, остава в историята и прокарва нови пътеки. Това, което направихме освети пътя на нашия любим отбор във второто му столетие, ще остане у нас до края на живота ни. Дано успеем да го съхраним и развием, за да стане той още по-обичан от още повече българи. Преди часове на стадиона имаше стотици хора със своите деца, някъде дори по три поколения едно до друго. И ако някога трябва отново да обяснявам какво е „Левски“ бих показал това. Дядо, баща и син, облечени в синьо, един до друг. Ако обаче трябва да го направя отново с думи всъщност бих казал същото: магия и любов. В синьо.
