Чиновниците в двете големи централи ФИФА и УЕФА вече са решили, че ще оставят своя реформаторски отпечатък във футбола. Тези от европейския офис вече съобщиха, че ще пробват да променят правилото за изпълнение на дузпи, когато победителят се решава с пет и повече удара от 11-те метра.
Редът на изпълнение щял да бъде като тайбрековете в тениса – първият отбор бие една, след това другият изпълнява две, после в обратния ред и така... Тестовете ще се проведат на европейските първенства за юноши и девойки до 17 години.
Кому е нужно това, след като дузпите се бият по досегашния начин от 45 години насам? И никой не е обелил и думичка срещу тази конструкция на най-интригуващата заключителна част на мача.
Само че тези от канцелариите в Нион уж изчислили как отборът, който бие първи, имал някакво си психологическо преимущество. И печелел в 60 на сто от случаите. Невежият ще се чуди, вещият ще се мае как е възможно това, при положение, че все са по пет дузпи.
Нищо чудно това всъщност да е поредната приумица на новия президент на ФИФА Джани Инфантино, който преди това ръководеше европейската централа. Откакто зае поста, той непрекъснато лансира някакви новости. И докато идеята му да направи световното първенство с 48 отбора не е чак толкова лоша, опитите му да променя футболния правилник са нещо много опасно.
Тези дни например Инфантино направи твърде смущаващото изявление, че на световното първенство през 2018 г. в Русия реферите може би ще ползват видеоповторение при взимането на важни решения като зачитане на гол или отсъждане на дузпа. Оставало само това да бъде одобрено от Международния борд, който определя правилата на играта.
При това – забележете! – без да е проведен какъвто и да било разговор с представители на националните отбори, с футболни клубове, с играчи, треньори, съдии и запалянковци. Футболното население би трябвало да бъде това, което да се изкаже по въпроса.
А не Инфантино, който може и да има качества на ръководител, но силата му далеч не е в самата игра. Същият чиновник и апаратчик като предшественика му Сеп Блатер. Който обаче съвсем правилно не си показваше носа на терена и не човъркаше правилника на играта.
Досегашните два теста на видиоповторение имаха твърде според успех. На световното клубно първенство унгарският арбитър Виктор Касай отсъди дузпа за колумбийския Атлетико Насионал срещу японците от Кашима. Само че не забеляза, че преди това атакуващият футболист беше в засада.
А за да гледа повторението, на Касай му трябваше около половин минута, през която играта беше спряна. Но футболният мач изисква перманентни действия едно след друго, а не накъсвания на сюжета. Представете си какво ще стане, ако реферът трябва три-четири пъти да ходи до монитора?
Съмнителен беше и ефектът от срещата Франция – Испания (0:2), играна по-рано тази година.
В нея съдията Феликс Цвайер анулира гол на Антоан Гризман, а след това зачете първоначално отменено попадение на Деулофеу. Този път обаче не арбитърът гледа запис, а друг негов помощник, разположен на трибуните. Идеята уж беше да не се губи време. Тези от ФИФА се биеха в гърдите, че експериментът е успешен, понеже в противен случай мачът щял да завърши 1:1.
Но публиката остана с много лош вкус в устата.
Една от причините беше, че фундаментът на футболното правораздаване изисква присъдите да се налагат незабавно и веднага, без никакво обжалване. Идеята е, че играта трябва да бъде точно толкова справедлива и несправедлива, колкото самия живот. Години наред тази теза се поддържа от най-големите величия във футбола като Франц Бекенбауер, Мишел Платини, Диего Марадона и покойния Йохан Кройф. Споровете дали има дузпа или засада продължават по цели седмици, а видеото ще отнеме това удоволствие и ще направи от футбола някакво подобие на елекронната игра ФИФА 2017.
От мача Франция – Испания се видя и това, че спонтанната радост на зрителите от всеки гол отива по дяволите. Преди да изреват победоносно, запалянковците ще трябва да изчакат присъдата на видеото. Някои определиха това като истинско убийство на емоцията, а френският футболен коментатор Жером Лата доста сполучливо го нарече „пълна перверзия“.
Но най-лошото от всичко е, че по този въпрос никога не е имало истински дебат във футбола. Дотук повторенията се използват само от телевизиите, чиято работа е да разпънат на кръст арбитъра и да следят всяко негово отсъждане под лупа. Това е много съществена част от целия футболен спектакъл. Според Джани Инфантино, не било редно цялата зрителска аудитория да гледа видео, с изключение точно на съдията, който взима решението. Но нали точно в това се състои голямата интрига?
Защитниците на видеозаписа много обичат да дават примери с гола с ръка на Диего Марадона в мача Аржентина – Англия от световното първенство през 1986 г. Или със същото изпълнение на Тиери Анри от квалификационния мач за световно първенство между Франция и Ирландия от 2009 г., когато нападателят си послужи с ръка при атаката за гола на Галас.
Само че точно в този мач имаше и друга ситуация, при която Никола Анелка падна в наказателното поле след стълкновение с вратаря на Ирландия. И въпреки наличието на кадри, заснети от всякакъв ъгъл, и до днес никой не е в състояние да каже със сигурност има ли дузпа или не.
А подобни положения, които се определят като „50 на 50“, има във всеки мач. И единствен съдията трябва да вземе решение как да интерпретира правилника в този случай. При това само на базата на видяното с просто око. Напълно възможно е съдията да види ситуацията по един начин, но отвън гледачите на видеото да му подскажат друго. В този случай самият арбитър ще се почувства зле, и с право. А зрителите ще останат с убеждението, че мачът не се е решил на терена, а чрез външна намеса. Което си е истинско убийство на играта.
Съдиите грешат? Да, случва им се често. Но тези грешки са и част от митологията на играта.
Вече над половин век вървят дебати за гола на Джеф Хърст във финала Англия – Германия (4:2) във финала на световното през 1966 г., когато топката не минава линията, но тъчферерът Тофик Бахрамов зачита попадението. За гола с ръка на Марадона и сигнала на Богдан Дочев, че всичко е редовно. За отменения гол на Пушкаш в знаменитата битка за световната титла между Германия и Унгария, завършила 3:2 през 1954 г. в Берн.
Точно това е великата несигурност във футбола, заради което тази игра е цар на спортовете с топка. Напълно достатъчно е, че електрониката беше допусната да се настани зад голлинията, за да отчита дали топката е влязла. Трябва ли да стъпва и на игрището? Категорично не!
