Новината, че Манчестър Сити е виновен за гигантски финансови измами в периода 2009-2018 г. все още тресе английския футбол.
На Острова някои определят казуса като най-големия скандал в цялата спортна история, а сагата съдържа безброй аспекти и поражда безспирни дискусии.
Един от най-фундаменталните спорове около делото е този относно самото съществуване на правилата, нарушавани от Сити.
Сред тезите на защитаващите клуба е, че действащите финансови ограничения така или иначе са "нечестни", че съществуват единствено, за да пазят "статуквото" и че са наложени от "картел".
Нека обаче си припомним защо възникнаха финансовите рамки във футбола - първоначално наричани финансов феърплей (FFP) - както и какво е предназначението им и доколко са полезни в контекста на съвременната футболна икономика.
Темата е важна, тъй като около тези правила са се оформили доста митове и легенди, а FFP обикновено се разглежда единствено във връзка с крайните резултати на терена.
Само че понякога не е най-важното кой е спечелил даден футболен мач и историята е доказала, че неограниченото харчене от страна на богати клубни собственици причинява огромен стрес върху цялата футболна система.
Накрая клубове се оказват на ръба на оцеляването и редови служители в тях остават без препитанието си.
От 1996 г. нататък правилото "Босман" създава нова финансова реалност във футбола.
Разходите за трансфери и заплати на играчи растат безконтролно, а свободното харчене създава надпревара, отвеждаща все повече клубове към финансова пропаст.
Тези клубове са неспособни да плащат навреме заплати и трансферни вноски, което води до хаос на европейския футболен пазар.
Първоначално УЕФА опитва да въведе таван на заплатите през 1999-а, но това е в противоречие с европейското трудово право.
Централата прави други важни стъпки и установява правна рамка за клубни лицензи - за да има ясни критерии кога един клуб има право да играе в Европа и да бъдат подтикнати всички към разумна финансова политика.
Докато това се случва, Лийдс започва да пропада по плашещ начин именно заради години на неразумни харчове и случаят с йоркшърци подчертава още по-силно нуждата от някаква промяна.
През 2003-та пък Роман Абрамович купува Челси и започва да хвърля такива суми за селекция и заплати, че причинява огромна инфлация по цялата верига.
Останалите вече не просто трябва да плащат повече, за да купуват играчи. Те трябва да харчат допълнително дори само за да задържат наличните състезатели.
Отговорните за конструирането на финансовия феърплей научават истории от лиги като ирландската и чешката, както и от долните английски дивизии, където футболисти не могат да купят коледни подаръци, защото не са си получавали парите.
Даже още преди да възникне практиката цели петродържави да са собственици на футболни клубове, нуждата от определена форма на контрол вече е крещяща.
В противен случай жестоката конкурентност на футбола гарантира, че винаги ще има проблем - защото всеки би искал да харчи до ръба на възможностите си и отвъд него, за да си осигури по-добър шанс за победа.
В онези години финансовото неравенство се увеличава и например германските клубове се оплакват пред УЕФА, че заради системата на собственост в немския футбол са твърде ограничени в разходите си спрямо конкурентите от Англия и Испания.
Те срещат разбиране от Мишел Платини, който става президент на УЕФА през 2007 г.
Легендарният бивш плеймейкър отдавна е наясно, че неговата страна има най-строгата регулация от всички заради т.нар. Direction Nationale du Controle de Gestion - организацията, отговорна за финансовия надзор върху професионалните клубове във Франция.
Стремежът да се създаде такава организация на европейско ниво и да се обедини с идеята за таван на заплатите ражда финансовия феърплей.
FFP представлява индиректно ограничение на бюджета за заплати и обвързва разходите с приходите в спорт, който така или иначе генерира огромни парични суми.
Когато FFP е приет от УЕФА, най-естественото е и Висшата лига да възприеме нещо подобно. Все пак английските клубове също участват в евротурнирите и по тази линия са задължени да влязат в определени финансови рамки.
Правилата на Премиър лийг даже са малко по-толерантни и позволяват повече инвестиции от страна на клубните собственици - за да е сигурно, че парите от наградни фондове на УЕФА няма да създадат прекалено неравенство вътре в самата лига.
Тук стигаме до въпроса дали обвързването на разходите с приходите всъщност не се прави с цел запазване на съотношението на силите. Не гарантира ли то, че грандовете с най-големи приходи няма как да бъдат изместени от върха?
Това е вярно, но всъщност не е критика към самите правила, които не са нищо повече от необходим механизъм за контрол на разходите.
Проблемът с непоклатимото статукво е проблем на икономическата система и на разпределянето на парите.
Футболът произвежда достатъчно финанси и не се нуждае собствениците да наливат допълнителни милиони в него, особено на ниво Висша лига и Шампионска лига.
Но през последните 40 години практически всяко друго голямо решение във футбола води дотам, че най-големите клубове печелят още повече в сравнение с по-малките - от телевизионни права, от участие в евротурнири и т.н.
Финансовият феърплей трябваше да бъде обвързан с правила за по-равномерна дистрибуция на финансите и е абсурдно, че това така и не се случва. Особено при положение, че в миналото английският футбол има функциониращ такъв модел през голяма част от своята история преди 90-те години.
Днес справедливата дистрибуция на пари още не е на дневен ред.
Когато неотдавна се приемаха новите финансови правила на Висшата лига, беше отхвърлен ключовият механизъм за финансова "котва", който щеше да ограничи разходите на най-богатия клуб спрямо приходите на най-слабия.
Тази идея не събра достатъчно подкрепа, а щеше да бъде от полза на целия спорт, не само на малцината собственици с най-дълбоки джобове.
Конкурентоспособността във футбола не бива да зависи от присъствието на олигарси, суверенни държавни фондове и групи за дялово инвестиране.
Шансове не бива да имат само клубовете, придобити от някой "бащица".
Но ако си представим, че финансовите ограничения не съществуваха, ще видим, че това би довело само до още по-голямо неравенство и още по-намалена конкурентност.
И клубовете, които не разполагат със собственик с неограничени възможности, просто биха фалирали, опитвайки се да се конкурират с най-богатите.
Затова наличието на финансов контрол изглежда все толкова необходимо.
А щом Манчестър Сити така брутално е нарушавал ограниченията за такъв дълъг период, няма как това да не помрачи всички успехи на клуба през последните 15 години.
