Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Имам 14 метални пластини и 28 винта в черепа. Невероятно е, че още съм жив"

"Имам 14 метални пластини и 28 винта в черепа. Невероятно е, че още съм жив" Снимка: Getty Images

Едва на 29 години Райън Мейсън получи шанса да стане временен мениджър на Тотнъм.

Бившият полузащитник е от същата генерация от академията на клуба като Хари Кейн, но животът му се стича по съвсем неочакван начин - и днес Райън осъзнава какъв късметлия е, че въобще е жив. 

Ето как самият той разказва своята история:

Когато си професионален футболист е лесно да забравиш какъв е истинският смисъл на играта и защо я обичаш. Виждаш го постоянно по отборите: момчета, които тренират, но не се наслаждават, не играят с усмивка и не правят възможно най-доброто.

Когато бях малък, аз бързах да се прибера от училище и веднага да заиграя в градината, докато стане време за вечеря. И след ядене се връщах да играя още. Това е повече от хоби, това е страст. 

Майка ми и баща ми казваха, че винаги съм носел топка със себе си, където и да отида. Израснах в Чешънт, съвсем близо до Лондон, и се присъединих към първия си клуб, когато бях на 6. Изкарах само половин година и Тотнъм ме забеляза.

Още помня момента, когато баща ми получи обаждането и ми каза, че съм поканен в Тотнъм - затичах се в хола, празнувайки. Беше всичко, което някога съм искал.

Да си в Спърс е сбъдната мечта. На 7-8 години не мислиш дали ще станеш професионалист, но дори на тази възраст мачовете с Арсенал са големи дербита. Няколко души, с които играех тогава, стигнаха до Висшата лига. Играех с Адам Смит, Андрос Таунсенд, по-късно и с Хари Кейн и Стивън Колкър, които са малко по-млади. 

В един сезон вкарах 42 гола за отбора до 18 г. и си мислех, че съм готов да получа шанс в първия отбор.

Но треньорът в академията Джош Макдермът ми каза, че не очаква да играя във Висшата лига преди да навърша 22 заради начина, по който тялото ми се развиваше.

Някои момчета са физически зрели още на 16, но при мен случаят не беше такъв.

Винаги обаче чувствах, че съдбата ми е да играя за Тотнъм. Дори да бяха опитали да ме продадат, щях да остана, вярвайки, че ще успея в Спърс и че го заслужавам.

Ще е лъжа да твърдя, че не е имало периоди на колебание, например докато търках пейката под наем в Донкастър. Жалко, че когато Тим Шърууд пое отбора през декември 2013 г. и ми каза, че попадам в плановете му, аз бях подписал за една година наем със Суиндън и не можех да се върна. Мислех, че съм изпуснал големия си шанс.

Но после дойде Маурисио Почетино.

В един от първите ми разговори с него стана ясно, че имаме сходни възгледи за живота и за футбола.

Говорихме около 25 минути - а дотогава не бях имал разговор с мениджър на Тотнъм, който да е продължил повече от 25 секунди. Имахме връзка, каквато не бях имал с никой друг във футбола преди и си мислех "Уау, може би това е шансът ми".

Снимка: Getty Images

Големият момент дойде през септември. Губехме с 0:1 у дома от Нотингам Форест за Купата на лигата. Бяхме започнали зле сезона в първенството и атмосферата беше напрегната.

Мениджърът първо пусна Хари в игра, а когато аз влязох в 65-ата минута, със сигурност е имало изненадани. Но 7 минути по-късно вече бях вкарал първия си гол за Спърс. Хари също се разписа и победихме с 3:1. Това беше повратен момент и за него.

След няколко дни за пръв път бях титуляр във Висшата лига - срещу Арсенал. Оттам нататък всичко започна да се случва много бързо, изиграх 17-18 шампионатни мача един след друг. През февруари играх на "Уембли" във финала за Купата на лигата, а през следващия месец дебютирах за националния отбор на Англия. Едва година по-рано още бях в трета дивизия!

Смятах, че заслужавам да играя на такова ниво заради качествата си. Бях готов за възможността, когато тя дойде.

За първите 5-6 мача през 2015/16 наистина се чувствах като най-добрия играч на Спърс, отново бях повикан в националния, макар че не влязох в игра, а после се контузих, отбелязвайки победния гол срещу Съндърланд.

Бях извън игра за няколко седмици, но бях толкова нетърпелив да се върна, че форсирах нещата на една възстановителна сесия и това ме извади от сметките за още няколко седмици.

Тренирах с контузия, накрая се върнах за няколко мача, но после срещу Челси усуках глезен и отпаднах за още два месеца. Когато се възстанових, не можех да се преборя за място в отбора. Но тогава момчетата бяха в битката за титлата, а Муса Дембеле беше в невероятна форма. Стартовият състав просто беше безспорен и не можех да имам претенции, че стоя на скамейката.

През същото лято няколко клуба питаха за мен, но ги отрязах, защото бях решен да се боря за мястото си в Тотнъм. Мениджърът каза, че ще получа шанс и искаше да остана.

Но после се върнах за предсезонната подготовка и се случиха няколко неща - от типа неща, които се случват във футбола, нищо общо с мениджъра - които не можех да приема и просто да подмина.

Снимка: Getty Images

Когато не изиграх и минута в първите три мача от сезона, говорих с агента си и решихме, че на 25 г. наистина трябва да играя редовно. Очаквах да отида в Хъл Сити за един сезон и после да се преместя другаде, може би даже обратно в Тотнъм. Така разсъждавах. Футболистът има кратка кариера и понякога трябва да си малко егоист.

В Хъл беше много различно. Бях пристигнал от отбор, който винаги беше толкова позитивен на терена, който винаги искаше да пресира и да печели обратно топката, а вече бях в много по-внимателен и консервативен тим.

Това не беше подходящо за начина, по който играех. Бяха ми казали, че ще играя като №10, но след първите два мача бях върнат в по-дефанзивна роля. Доста ми отне, за да се адаптирам, но веднага щом Марко Силва дойде, всичко се промени.

Играехме както аз очаквах и както исках. Четирите ми мача при Силва бяха може би най-добрите ми за Хъл.

Започнах да усещам, че ще успея отново да се докажа и бях оптимист за бъдещето.

На 22 януари 2017 г. се готвехме съвсем нормално за гостуването на Челси. Бях оставил два билета за майка ми и баща ми, погледнах ги и видях, че са за първия ред. Мислех си, че ще бъде невероятно да изтичам дотам, ако вкарам.

Двубоят започна добре за нас, играех срещу Н'Голо Канте и беше добра битка. Имаше няколко остри влизания, но нищо повече. И след 13 минути се случи.

Те изпълниха корнер, топката дойде при мен и аз скочих да я изчистя, когато внезапно усетих как нещо със страшна сила се врязва в черепа ми.

Беше най-ужасната болка, която може да си представите.

Хората вероятно очакват да не си спомням инцидента, но не е така. Помня как докторите тичаха, помня болката и всички стандартни проверки след контузия в главата. Тялото ти преминава през естествено състояние на паника и самосъхранение, когато си тежко наранен - то знае, че има някакъв голям проблем.

Болката беше непоносима, все едно бомба се беше взривила в главата ми, точно на слепоочието.

Клубният лекар Марк Уолър взе някои големи решения, които бяха определящи за възстановяването ми. Той знаеше от самото начало, че съм с фрактура на черепа и че е възможно да има увреждане на мозъка, защото цялата дясна страна на лицето ми беше отпусната и парализирана.

Шофьорът на линейката искаше да отидем в най-близката болница, но докторът каза, че трябва да отидем в "Сейнт Мери" - всъщност подминахме две други болници преди да стигнем до нея.

Това решение може би спаси живота ми.

Ако бяхме отишли в някоя от по-близките болници, сигурно щях да мина през скенер и после да бъда насочен към "Сейнт Мери", което щеше да ни загуби ценно време. На скенера аз загубих съзнание и само няколко минути по-късно вече са ме оперирали. Ако бях където и да е другаде, нещата можеха да завършат много различно. А така бях подложен на операция само 61 минути след контузията.

Следващото, което помня е, че ме събудиха, всичко беше размазано и чувствах голяма болка. Не можех да понеса шума и ме преместиха в друга стая. Трябваше да седя в пълна тишина, всякакъв шум беше твърде мъчителен. Шепненето на сестрите в коридора ми звучеше все едно ми крещят в ухото, толкова бях чувствителен към шум.

Спях по 20-22 часа на ден. Събуждаха ме за някои изследвания, но през повечето време просто трябваше да спя. За тялото представлява голямо усилие да се възстанови от такава травма.

Знаех, че имам скоби и метални пластини в главата, но едва шест месеца по-късно докторите ми обясниха какво бяха направили. Беше толкова драстично, че не искаха да ми го стоварват по-рано, аз самият не съм сигурен, че щях да го понеса.

Бяха ми поставили общо 14 метални пластини в главата, а 28 винта ги държаха на място.

Имах и 45 метални скоби, както и 15-сантиметров белег на главата. Дори сега чувствам, че всичко това е там, усещам го през цялото време. Ако някой друг чувстваше същото, щеше да каже, че има ужасно главоболие. Аз трябваше да свикна да живея с него постоянно.

Мога да го обясня най-добре по следния начин. Представете си, че сте гледали телевизия три часа и скачате рязко да отворите вратата. Представете си това усещане, но във всяка минута от всеки ден. Когато ме заболи глава в момента, болката е съкрушителна. 

Всички нерви от тази страна на лицето ми бяха увредени, а лекарите бяха рязали през мускула на слепоочието, за да отворят черепа ми, затова известно време нервните окончания се свързваха наново и усещах едно изтръпване, все едно от иглички.

Този мускул е свързан с челюстта, така че нямаше как да си отварям устата и за около 10 дни ме хранеха с лъжичка. Трябваше да минат 10 седмици, за да мога да си отварям устата нормално. Не можех и да пазя равновесие, не можех да вървя в права линия - не че въобще ходех много.

Всеки път като си движех главата се замайвах. Наложи се да отида при специалист, който да ми помогне да възстановя баланса си.

През цялото възстановяване обикалях по лекари из страната и ми правеха изследвания, веднъж някой казваше "Не е добра идея да играеш отново футбол", друг пък твърдеше, че ще се възстановя напълно.

Първите три месеца бяха най-тежките. Всичко беше предизвикателство. Първо беше "Ще успея ли да се надигна от леглото?", след това "Ще успея ли да проходя?". Беше емоционално изпитание не само за мен, но и за семейството. Жена ми беше с мен у дома на изключени лампи, без телевизия и в пълна тишина за 8-9 седмици, а когато се нуждаеше от почивка, майка ми я сменяше.

За семейството беше дори по-тежко, отколкото за мен.

Но това, че бях футболист по някакъв начин ми помогна - виждах целия процес като предизвикателство, което да преодолея, както беше в цялата ми кариера. Стъпка по стъпка.

В края на май вече обмислях да заиграя отново. Видях се със съотборниците, а физиотерапевтът ми даде да играя с топка на стена, точно както като бях дете. За пръв път от около пет месеца ритах топка.

Завръщането на терена все още изглеждаше далеч, но е невероятно колко бързо започнах да си връщам формата.

През лятото вече тичах на 70-80%, въртях се и дриблирах. Периодът ме накара да вярвам, че мога да осъществя целта.

През януари 2018 г. бях убеден, че съм на няколко седмици от завръщане в първия отбор на Хъл Сити. Но резултатите от скенера в началото на февруари промениха всичко.

В цялата първа година след контузията вниманието беше върху самия череп, но този скенер показа проблеми вътре в мозъка. Говорихме с неврохирурзи и специалисти и те обясниха: ако се върна и започна да удрям топката с глава, след половин-една година може да стигна до деменция или епилепсия.

Казаха ми, че е чудо, че толкова бързо съм се възстановил, но завръщането към футбола може да причини по-големи щети.

Още когато си тръгвах от тази среща, вече знаех, че футболната ми кариера е приключила.

Беше отчайващо, но пък през декември се беше родил синът ми и като го погледнех, можех само да мисля какъв късметлия към и колко съм щастлив. Той ми даваше нещо друго, върху което да се фокусирам.

Определено мисля, че можех да постигна много и да изиграя още мачове за Англия. Гледам как се развиваше кариерата ми и не смятам, че щях да достигна пика си, преди да стана на 28, някъде до 32. 

И като се върна назад, осъзнавам, че изпълних целите си като футболист. Ако на 15 ме бяхте попитали какво искам да постигна във футбола, щях да кажа тези три неща, които наистина се случиха: да играя във Висшата лига, да съм капитан на отбора, в който съм от дете, и да стигна до националния тим.

Мога да съм горд с постигнатото и не съжалявам за нищо.

А когато се доближиш до смъртта и ти бъде даден втори шанс, просто започваш да оценяваш всичко по различен начин.

Райън Мейсън се присъедини към треньорския щаб в академията на Тотнъм през април 2018 г.

Три години по-късно беше назначен за временен треньор на първия отбор след уволнението на Жозе Моуриньо.

Така на 29 години Мейсън стана най-младият мениджър в историята на Висшата лига - и даже успя да запише победа с 2:1 в дебюта си срещу Саутхемптън.

Явно бъдещето му е именно там, до тъчлинията, но отново в любимия Тотнъм и отново на голямата футболна сцена.



Най-четените