Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

От Кройф, през Платини, до Джерард и Фирмино: Как позицията на атакуващия халф диктува футболната мода

Кройф, Фирмино и Снайдер - на пръв поглед несъвместими играчи от различни футболни периоди. Те обаче са представителни за различните превъплъщения на атакуващия полузащитник през годините
Кройф, Фирмино и Снайдер - на пръв поглед несъвместими играчи от различни футболни периоди. Те обаче са представителни за различните превъплъщения на атакуващия полузащитник през годините

Неопределена, разтеглива, неподлежаща на пълен анализ: никоя позиция в историята на футбола не е била толкова изменяна и преосмисляна, колкото тази на енигматичния №10.

Става въпрос за аномалия в играта от тактическа гледна точка, за един пост, който се променя като хамелеон в зависимост от нуждите в съответната футболна ера.

Ако сравним Йохан Кройф или Диего Марадона със Стивън Джерард и Франк Лампард, няма да намерим твърде много прилики - освен тази, че в някакъв момент те са били определящи за това какво означава да бъдеш атакуващ халф.

Обикновено като обща черта се изтъква креативността.

Независимо дали с извеждащи пасове, с изтегляне на защитниците извън зоната им или с включване в наказателното поле от задна позиция, атакуващият полузащитник трябва да кара нещата да се случват пред вратата на съперника. И трябва да проявява въображение.

Който е имал късмета да гледа Аякс, Барселона или Нидерландия през 60-те и 70-те е наясно, че номинално Кройф трябваше да изпълнява ролята на централен нападател. Но именно това го поставя сред великите пионери на позицията на №10. 

Да си го кажем направо, модерният атакуващ халф съществува благодарение на факта, че Кройф преосмисли функциите на нападателя във футбола.

По революционен начин треньорът Ринус Микелс използваше Кройф като нападател, който обикаля свободно по терена, връща се до халфовата линия или излиза на крилото - в зависимост от това къде може да играе с топката и да причини главоболия на съперника. 

Аякс адаптира своята игра към Кройф и разви нов, динамичен подход към футбола, при който всички полеви играчи разменяха позициите си. Роди се тоталният футбол и преобладаващата дотогава система на катеначото започна да излиза от мода.

Заради начина, по който играеше Кройф, треньорите започнаха да виждат ползите от това да поставят футболист между халфовата линия и нападението. Оказа се, че така се предоставят нови възможности при разиграването на топката и големите отбори в следващите години често бяха запомнени именно с изпълнителя на тази плеймейкърска роля.

Започнаха да се появяват и интригуващите разновидности на фигурата с №10. Байерн Мюнхен, Ливърпул и Ювентус успяха да спечелят КЕШ със страшно различни версии на атакуващия халф. 

Кевин Кийгън беше на практика втори нападател, докато ролите на Мишел Платини в Юве и Рууд Гулит в Милан бяха далеч по-нюансирани.

Но беше очевидно, че футболът става различен, традиционните защитни формации с либеро и класическото позиционно 4-4-2 вече не вършеха същата работа.

Отборите, които играеха без свързващ играч между полузащитата и нападението, като доминиращите в предишните години Интер и Реал Мадрид, прекараха дълги периоди без големи постижения в Европа. Едва със зараждането на модерния №10 те получиха шанса да си върнат старата слава.

Още в началото на новия век атакуващият халф вече беше по-ясно очертан в схемите на отборите. 4-4-2 отстъпи на 4-2-3-1, която доби широка популярност с акцента върху тримата футболисти зад централния нападател - двете крила и плеймейкъра.

Атакуващият халф вече беше съвсем конкретно дефиниран пост и беше престанал да бъде просто централен халф, инструктиран да се включва в атака, или нападател с указания да се връща по-назад.

№10 беше на мода, а играчи като Месут Йозил в Реал и Уесли Снайдер в Интер бяха сред най-атрактивните на игрището. 

Конкретно Снайдер си беше една нова версия на Кройф, със сходна проницателност, интелект и креативност.

В големия Интер на Моуриньо нидерландецът играеше зад Диего Милито и Самуел Ето'о с огромен успех, а резултатът беше безпрецедентен за италианския футбол требъл.

Междувременно, във Висшата лига Ливърпул и Челси бяха развили идеалните изпълнители на позицията за английския стил - Джерард и Лампард прилагаха по-директен и физически подход на нахлуване между линиите, изстрели отдалеч и безупречни извеждащи пасове за нападателите.

Ролята на №10 обаче вече не беше резервирана за единични гениални играчи като Кройф и Марадона, а беше масово разпространена и конкретно дефинирана. Логично, тя стана и позицията, която противниковите треньори искаха да неутрализират.

Велики футболни умове впрягаха мисълта си как да спрат вилнеещите плеймейкъри и Пеп Гуардиола се превърна в човека с най-безапелационното решение.

В онези години Пеп разви в Барселона модерна версия на тоталния футбол на Кройф и предприе на пръв поглед простичък ход.

Атакуващият халф на Барса се връщаше назад и сформираше трио в една линия с другите полузащитници, а един от нападателите от своя страна се връщаше в зоната, където оперираха такива като Снайдер и Йозил.

Когато беше изпълнявано както трябва, това движение неутрализираше заплахата и същевременно даваше на дефанзивния халф 4 опции за пас веднага след спечелване на топката - към другите двама халфове плюс двамата централни защитници.

В тази система отговорностите на №10 се разпределяха между няколко невероятни футболисти.

Андрес Иниеста и Шави получаваха свобода да творят в центъра, докато Лионел Меси беше най-близо до ролята, усъвършенствана от Кройф. Лео изпълняваше функциите на "фалшива деветка", връщаше се между линиите на съперника и създаваше сходни тактически проблеми като традиционния атакуващ халф.

Тази система на два пъти матира Манчестър Юнайтед на сър Алекс Фъргюсън във финали на Шампионската лига, но доведе и до нещо друго: до постепенното изчезване на стриктно дефинирания №10.

Именно тази тенденция наблюдаваме днес. Все по-често функциите на плеймейкъра се изпълняват от няколко различни футболисти и от такива, чиито основни роли по начало са други. Постът е все така значим, но отново се променя, за да отговори на нуждите на съвременните тимове.

Всъщност във футболната история от последните 5-6 десетилетия, доминацията принадлежи тъкмо на тези отбори, които най-добре успяват да оползотворят атакуващия халф.

Днес един от най-показателните и интересни примери е Роберто Фирмино - тази постоянна енигма в предни позиции за Ливърпул.

Той отдавна излиза извън рамките на централния нападател и е по-скоро модерният вариант на №10, който рядко блести с индивидуални изпълнения, но прави всички около себе си по-добри. 

Но няма как, вероятно и за неговата игра ще се намери трайно противодействие - и то от своя страна ще доведе до следващо вълнуващо преобразуване на ролята на атакуващия халф. 

Най-коментирани

Най-четените