Когато Фабио Канаваро вдигна над главата си световната купа на "Олимпиящадион" през юли 2006 г., това трябваше да постави началото на нова ера за италианския футбол.
Тогава "адзурите" станаха едва втората нация, която печели за четвърти път световно първенство.
Две десетилетия по-късно, футболът в Италия е в дълбока и трудна за осмисляне криза.
След като не се класира за Русия 2018 и Катар 2022, националният отбор на страната е застрашен да пропусне трети поредни световни финали. Европейската титла на Евро 2020 беше нещо голямо, но след нея Италия върви надолу и видимо се отдалечава от световния елит на играта.
През следващите дни воденият от Дженаро Гатузо тим трябва да спечели два плейофни сблъсъка, за да хване последния влак за Мондиал 2026.
Първият съперник е Северна Ирландия тази вечер, а ако той бъде преодолян, във вторник предстои директен спор срещу Уелс или Босна за място на световните финали.
Как се стигна дотук и способна ли е Италия на Гатузо да избегне пореден срам за местния футбол?
Квалификационната кампания на италианците беше меко казано динамична.
Още в първия мач от квалификациите беше записана тежка загуба от директния конкурент Норвегия с 0:3 - и това реши не само съдбата на "скуадрата" в групата, но и съдбата на селекционера Лучано Спалети.
Спалети остана начело за още един мач, но бъдещето му беше решено и раздялата стана факт.
Вместо Спалети изненадващо беше назначен световният шампион от 2006-а Гатузо, чиято треньорска кариера е скромна и в нея няма други постижения, освен една Купа на Италия с Наполи.
На Апенините знаят, че бившият полузащитник получи работата, защото никой друг не я искаше. Наясно са и че той не е блестящ тактик и е доста далеч от нивото на Спалети, а сравнения с великите италиански треньори от миналото са съвсем неуместни.
Но въпреки това, Гатузо успя да мотивира футболистите, да стабилизира отбора и да постигне пет поредни победи в квалификациите, които осигуриха второто място в групата.
Вярно, бяха победени общо взето невзрачни отбори като Естония, Израел и Молдова, но все пак "адзурите" взеха глътка въздух преди отново да бъдат отнесени от норвежците, този път с 1:4 у дома.
В трети поредни световни квалификации се налага Италия да минава през плейофи, като този път ще се надява да не повтори кошмарните издънки срещу Швеция и Северна Македония, които я лишиха от участие на миналите мондиали.
Напрежението върху футболистите е голямо, но проблемът не е само психологическият товар, но и видимо скромната откъм класа италианска селекция.
Особено в атака, съставът не разполага с ярки имена и контрастът с миналото няма как да не направи впечатление.
Когато Италия стана световен шампион преди 20 години, страната разполагаше с един от най-впечатляващите национални отбори в историята си.
Като започнем от вратаря Джанлуиджи Буфон и стигнем до Алесандро дел Пиеро и Франческо Тоти в предни позиции, виждаме с какви фигури разполагаше Марчело Липи през триумфалната кампания.
Но онази световна титла не дойде изведнъж и беше резултат от дългогодишно развитие.
Основите бяха поставени поне десетина години по-рано в младежкия национален отбор, който спечели три поредни европейски шампионата, воден от Чезаре Малдини.
Онези шампионски отбори включваха Буфон, Канаваро, Тоти и Дел Пиеро, а тогава изборът за национали беше голям, защото в Серия "А" беше забранено на отборите да пускат на терена повече от трима неевропейски играчи едновременно.
Местните таланти получаваха игрово време в клубовете си, но това се промени през 1995 г., когато правилото "Босман" промени футбола в Европа - и Италия беше сред страните, които облекчиха квотите за чужденци.
Към края на века промяната вече се усещаше и младите италиански играчи получаваха все по-малко възможности в Серия "А".
Днес дори финансовите трудности на клубовете от калчото не ги карат да залагат повече на свои кадри, а напротив - те наблягат значително на чужденците.
Междувременно Серия "А" изостава все повече във финансов план, парите от телевизионни права изобщо не растат с нужното темпо, а стадионите не са модернизирани и това също забавя комерсиалното развитие.
Логично, все по-рядко в италианския елит се привличат и задържат топ играчи. А школите не работят достатъчно добре, за да произвеждат кадри с нужната класа.
"Това е резултат от случилото се в Италия през последните години", смята легендарният Дел Пиеро.
"Нивото на инвестиции е ниско. Други пазари станаха много, много по-големи от нас. Какви са проблемите? Стадионите. Ясно е, че клубовете трябва да се справят по-добре извън терена, за да се подобрят в този аспект. Юношеските академии също", споделя бившият нападател пред CBS.
Доказателство за липсата на класа е, че в основната фаза на Шампионската лига през този сезон, само 8 от 487-те гола бяха отбелязани от италианци.
Италия няма надежден голмайстор на европейската сцена, пък дори и на местната.
В топ 7 на водещите реализатори в калчото през сезона няма нито един италианец. И тази вечер Гатузо ще разчита головете да бъдат вкарвани от Матео Ретеги, който не играе в някоя водеща европейска лига, а в първенството на Саудитска Арабия.
И все пак, не трябва ли настоящият италиански отбор да притежава достатъчно качество, за да преодолее съперници като Северна Ирландия и Уелс/Босна?
Тук вече в уравнението влиза и психологическата нагласа на футболистите, бремето от очакванията и от неизбежните сравнения с миналото.
Ако все пак "скуадра адзура" се добере до Мондиал 2026, тя ще влезе в група с Канада, Катар и Швейцария.
А евентуалният мач срещу канадците на 12 юни би бил първият за Италия на световни финали от 11 години и 253 дни.
Нищо чудно, че онези кадри с Канаваро и световната купа все повече изглеждат на италианците като някакъв нереално далечен сън.
