Днес играе Испания - европейският шампион. Е, дребен детайл е, че мачът с Кабо Верде е в 12 на обед местно време, в жега и непоносима влажност. Но - Испания играе.
А после играе и Иран. Това е онзи отбор, който има разрешение да влиза в Щатите от Мексико, където е базиран, само в дните на мачовете. И след това трябва да напуска територията на САЩ преди полунощ на същия ден.
Иранските играчи са като натрапници, които някой пусна по милост и при унизителни условия да играят на турнир, за който си спечелиха честно правото да участват през квалификации.
Та - такива абсурди. Испания играе в обедни убийствени жеги. Иран е като каторжник.
Феновете плащат билети от по 250-300 долара за най-рутинните мачове в групите. Влаковете до стадионите струват 6 пъти повече, отколкото в обикновени дни за същите градове.
Целият турнир от 48 отбора е изтъкан от абсурди, а футболната топка е напомпана с политика.
Мондиал 2026 бе обект на не по-малко полемики, отколкото неговият предшественик Катар 2022. Той пък бе през зимата в държава, която има футболните традиции на ледник край Южния полюс, върху който живеят пингвини.
С месеци се говореше за всичко друго, освен за футбол, преди да започне турнирът. Войни, санкции, забрани, климат, формат, абсурдни цени.
Но - чудо. Магия. С първия сигнал на първия мач на "Ацтека" в четвъртък, изведнъж целият свят забрави всичко - и войните, и проблемите, и ежедневните кризи...
Новините на "първа страница" се промениха. Те се въртят около това кой е колумбиецът, който вкара първия гол на световното за Мексико, защо Бразилия играе небразилски футбол и кои са тези симпатяги от Кюсарао, които вкарват на германците. Ето такива новини изместиха и Тръмп, и Путин, и войните.
Е, Иран си остава тема, но защото е на световното, и защото условията около този отбор са наистина абсурдни.
Футболът обаче зарази отново с най-силния си вирус човечеството. Магията световно първенство наистина измества войните от фокус - това е доказано за 96 години история.
Дори да не сте запален фен на футбола, пак гледате световното. Дали с приятели на биричка, дали у дома, дали в заведение, където ви заварва поредният мач. Знаете, че има световно първенство, следите мачовете и се интересувате кой от водещите отбори как се справя. И кои са дебютантите, които смело се изправят срещу тях.
Ако сте футболен фен, това е специално лято. Дори и нощните мачове се гледат, което обръща часовника ви, пречи на работата и ежедневието, а може би и на отношенията у дома. Но това е - световното е веднъж на четири години. Най-голямата магия, която тази като цяло магическа игра, може да предложи.
Това е необяснимата страст някакви хора да крещят в 2 часа през нощта при бразилския гол срещу Мароко от блок в софийски квартал. Стотици да се събират и наши заведения със знамена или фланелки на национални отбори, в държавите на които дори не са били лично.
Светът никога няма да разлюби този абсурд.
Защото от години Мондиалите по футбол са именно това. Абсурдна надпревара да се печелят милиарди, да се превърне любимата игра на човечеството в спектакъл тип Супербоул, както и да се огъват традициите и правилата така, че накрая да се чудим дали ги знаем.
С мачове в непосилни условия, опасни за играчите. С ограничения от властите, оставили извън турнира топ съдия, журналисти, дори хора от треньорски щабове. С безумни дистанции между градовете, с безкрайно дълъг турнир, който бе увеличен от още отбори, от още един допълнителен елиминационен кръг. С ясна и дразнеща политическа намеса.
Няма съмнение, че ФИФА прави и невъзможното да ни откаже. Но няма как да се случи. Световните първенства по футбол са най-голямата лудост, позната на планетата.
В неделя вечер милиони пръсти са проверявали в интернет кой е този тип Ливано Комененсия, който без никакво замисляне вкара топката във вратата на Нойер. Как така Кюрасао вкарва на Германия!? Това как влиза в някаква логика?
Как така Мексико забравя за 2 часа стотиците хиляди безследно изчезнали, ежедневните убийства и престъпления на наркокартелите, безработицата, проблемите...
За да види как Раул Хименес вкарва с глава в мача на откриването и изпълнява обещанието, дадено на дядо му навремето, когато е започвал с футбола: "Един ден ще вкарам на "Ацтека" с националния екип на световно първенство".
На следващия ден всяка новина в страната бе свързана с Раул. Всяко дете искаше да е Раул.
Как така светът ще гледа иранците да играят футбол, които обещаха "И Господ да им помага на терена", в момент, в който страната им е под обсада и ежедневни атаки от две от най-мощните военни сили на планетата?
Това как може да се случи без футбола? И без световните първенства.
"Футболът е заместител на войната. Това е единственият друг опиат за нациите и човечеството". Формулирано е преди десетилетия.
Още когато Салвадор и Хондурас стигат до реални военни действия заради световните квалификации.
Независимо колко абсурдно, гротескно и на моменти - направо дразнещо политизирано е цялото първенство, нашата любов към него е вечна и безусловна.
Към институцията и традицията Мондиал. Към романтиката на това да гледаме сблъсъци, наглед напълно невъзможни. И да се вълнуваме от герои, които за десетилетия влизат във фолклора.
Това е магия, която през четири години кара света да забрави за всичко друго в момента, в който съдията на първия мач свири първия сигнал. Магия, наистина.
За щастие, поне засега не могат да я променят и политици, и чиновници в костюми и всякакви бизнесмени със съмнителни намерения. Опитват, но просто играта е по-силна от тях.
Колко още ще е така...? Надяваме се, колкото се може по-дълго.
